ЦЕЛТА на СУФИИТЕ

Целта на суфия в живота е да не се отказва от никаква религия и да не отхвърля никое общество. За каквото и да става дума, - за християнство, за будизъм, за юдеизъм, за индуизъм или някакво друго учение или общество, било то Теософското общество, Новата епоха или Християнската наука - той не се стреми да открие техните слаби места и възможни недостатъци, а вижда доброто във всичко. Всеки човек в света прави онова, което смята за най-добро и дори според другите да не е така, във всеки случай той мисли, че постъпва по най-добрия начин. Целта на суфия е като целта на целия свят - постигане на знание, но в същото време той се стреми да постигне хармония и единство с другите и не търси различия. Неговата цел е не да види двойствеността, а единството във всичко. И тази цел е всъщност целта на всички религии. Разликата е само в това, че тази цел е била провъзгласявана с по-голяма или по-малка откровеност през различни етапи от световната еволюция.Бог съществува като неактивно и съвършено Съзнание, чието съвършенство лежи в Неговата самодостатъчност. Той проявява активност в проявленията. Тук суфият също открива единството на Бога. Бог винаги е пред очите му. Приема всяка добрина и независимо от кого произхожда тя - от приятел, от баща или майка - я възприема като дар от Бога. Бог се проявява чрез нашите приятели, майки и бащи. Всяко задължение, всяка благодарност, които той изпитва, той ги изпитва към Бога. Приятелството, любовта към родителите, роднините, приятелите, любимата - всичко това суфият приписва на Бог.
В стиховете на суфийските поети често се възпяват къдриците на любимата, защото поетът открива божието проявление в образа на любимата. Той открива Бог и в родителите, и в приятеля. С всяка въздишка повтаря името на Бога и затова счита всяко дихание за голяма ценност, с която нищо в света не може да се сравни. Някой ще попита: "Защо трябва да се повтаря едно и също нещо милион пъти? Ако има разнообразие в мислите не е ли по-добре!" Но само посредством една мисъл, същата тази мисъл, човек може да се слее със своя извор.
Възниква въпросът: суфият има ли за цел да стане лечител или ясновидец, да общува с духове и да изследва света на феномените, желае ли да открие в себе си проповедника и учителя, търси ли присъствието на Бога, мечтае ли да попадне на небето или да следва някаква конкретна религия? Отговорът е ясен: нито едно от изброените неща не е негова цел.
Много хора желаят да придобият мистични знания и да станат лечители, за да лекуват себе си и близките си, без да плащат болнични сметки и да оздравяват безпомощта на лекар. Тези способности могат да се породят у суфия при неговото придвижване към по-високи цели1. Той може да добие всички нетрадиционни способности, вървейки по пътя, но да се спре и да се съсредоточи само върху тях за него означава да постъпи толкова необмислено, колкото онзи човек, който тръгнал за гарата да посрещне свой приятел, но по пътя се заприказвал със случайни познати и закъснял.
Търси ли суфият някъде присъствието на Бог? Зависим ли е от медитацията, предписана от някой пророк или учител? Не! Той не търси присъствието на Бог, защото където се говори за присъствие или отсъствие се появява двойственост, а неговата цел е единството. В единството може да има и не-присъствие. Той съвсем не се стреми да се свърже с някой учител завинаги. Не желае да отиде в рая, тъй като вижда рай навсякъде около себе си.

Само въображението може да помогне на човек да види Бог пред себе си, защото всъщност Бог възниква в сърцето му. Преди да произнесе дори една дума,тя вече е чута от Бог. Когато се моли в стаята си, той не е сам, а заедно с Бог. За него Бог не е някъде на недостижимите небеса. Той е редом с него и в него, небето е на земята, а земята става небе2. За него няма нищо по-живо от Бог и по-понятно-от Бог и всички имена и форми, които минават през неговото съзнание, са изпълнени е него. Всяка дума и молитва на такъв човек е живо слово. То носи благословение не само на него, но и на всички обкръжаващи го. Единствено такъв начин на молитва е истински и само такава молитва достига пълно осъществяване.
В какво се състои целта на суфия? Той се стреми да достигне до такова преживяване, в което няма нищо от "преживяването" в обикновения смисъл на тази дума. Съществуват две тенденции: стремеж към проявление, което ни довежда в този свят на разнообразие; и стремеж към неактивност, която ни връща към онова състояние, от което сме излезли. Съвършенството се състои не в отделното не-проявление и не в отделното проявление, а в единството на двете.
По пътя към проявлението душата събира около себе си всевъзможни вибрации от различни нива, с които е влизала във взаимодействие - от най-фини до най-грубите физически. Но и в това откриваме съвършенството на Твореца. Не бихме могли да се радваме на възвишеното, ако не съществуваше и низшето, не бихме могли да се радваме на сладкото, ако го нямаше горчивото. Ако всичко е хубаво, не бихме могли да се наслаждаваме на доброто. Ако съществува само един цвят, въобще не бихме могли да получим удоволствие от многообразието на цветовете. Спомням си думите на поета: "Господи, позволи ми да не живея в този свят, където камфорът, памукът и костта се считат за еднакво бели!" Колкото повече цветове, колкото повече оттенъци има, толкова по-голяма е нашата радост. Хиляди, стотици хиляди несъвършенства съществуват само за да стане възможно проявлението на едно велико съвършенство. Сещам се за едно сравнение с художник, който рисува картина. Той има бои и четки. Създава изображения. И не знае дали с първия, с десетия, стотния или с хлядния щрих ще го направи точно.
Задачата на суфия е да свали покривалото. Душата на човека е толкова плътно скрита под пласт от всевъзможни вибрации, че самата тя не може да се открие. Посредством медитацията и други практики суфият първоначално премахва физическото тяло и се опитва да види онова, което може да види без него. След това той отстранява от себе си астралното измерение, в което човек живее със своите мисли и чувства, за да открие какво се осъзнава без това измерение. Съзнанието е подобно на завеса, пред която стои някой с малко фенерче в ръце. Светлината от фенера пада върху завесата и отделя или очертава част от него, от която получава впечатление за цялото.
Суфият се стреми към самоосъществяване и го постига с помощта на своя божествен идеал, на своя Бог. По този начин той се докосва до истината, която е крайната цел и страстният стремеж на всяка душа. Това не е само осъществяване. Това е щастие, което е невъзможно да се изрази с думи. Това е покой - онзи покой, за който тъгува всяка душа.
Как суфият достига това състояние? Практикувайки присъствието на Бога; осъзнавайки единството на всичко съществуващо; работейки всеки миг, съзнателно или подсъзнателно, задържайки при своите видения истината, за да не даде свобода на илюзиите, пристигащи една след друга, да откъснат погледа му от абсолютната истина. Не е важно как се наричат отделните секти, култове и вероучения, важно е това, че докато душите се стремят към тази цел, за суфия всички хора ще бъдат суфии. Отношението на суфия към всички други религии е само едно - уважение. Неговата религия е служенето на човечеството, а неговата единствена цел - осъществяването на истината.

1 Същото казват тибетските будистки учители - йогинът не се стреми към постигане на сидхите (свръхестествените способности), но ги придобива чрез практиките по пътя към висшата цел. Ако се съсредоточи върху тях, обаче, той може да загуби главния път - към крайното просветление. Бел.отг.ред.

2 Сравни с херметическия принцип "Каквото е горе, това е и долу", както и с тантрическия принцип - "никъде из Вселената не ще намериш нещо, което да не присъства и в самия теб”, т.е. каквото е вън, това е и вътре. Бел.отг.ред.

РА3ЛИЧНИ СТЕПЕНИ НА ДУХОВНО РАЗВИТИЕ

На санскритски има три особени понятия: Атма -Всеобща душа, а също конкретна душа, индивидуалност, личност; Махатма - велика душа, просветлено същество, духовна личност и Параматма - божествен човек, осъзнал себе си, Богоосъзнаваща душа. Както е казано в "Гайян": "Ако изучите човека, ще намерите толкова много в него" - ето защо човек (имам предвид всеки човек) има голяма възможност да се развива в духовните сфери. Обикновеният ум дори не е в състояние да си представи широтата на достъпните за човека духовни сфери. Под израза "божествен човек" от древни времена се разбира главно човек и малцина осъзнават, че в действителност означава Божествен човек. Причината е, че всички вярващи отделят човека от Бога и издълба-ват между Бог и човек толкова дълбока пропаст, че се появява необходимост да я запълнят с нещо, което наричат религия. Вярата е като разделителна стена между Бога и човека. Тя приписва всички грехове на човека, а цялата святост на Бога. Тази идея не е лоша, но е много далеч от истината. При разглеждането на първото понятие - Атма - човечеството може да бъде разделено на три основни групи. В първата група влизат хората-животни, във втората - хората-демони, а в третата - човешките същества. Един индийски поет пише: "В живота има толкова много трудности, че дори за човека е трудно да бъде човек".
Човекът-животно мисли само за ядене и пиене, неговите постъпки с нищо не се различат от действията на животните, които търсят единствено удовлетворяване на естествените си потребности. Човекът-демон е този, у когото собствения "аз" е станал толкова силен и мощен, че не вижда нищо друго и у него напълно е изчезнало всякакво чувство за благородство, доброта и справедливост. Такова същество черпи удоволствие от страданията на другите, отговаря със зло на стореното добро и изпитва наслада от безнравствени постъпки. Броят на принадлежащите към тази група е доста голям. След това е разумният човек, този, в който са развити чувствата. Възможно е лекарите да имат друга представа за това кой човек е нормален, но от гледна точка на мистицизма само човек, в който има равновесие между разум и чувства, само човек, отворен за чувствата на другите, който е осъзнат във всичките си постъпки и отчита възможните им последствия за обкръжаващите, е наистина разумен. Казано с други думи - не е толкова просто да станеш човек. Понякога цял един живот не стига.
Махатмата е просветлена душа. Гледа на живота от друг ъгъл. Мисли повече за другите, отколкото за себе си. Животът му е посветен на благодеяния. Той не очаква признателност или награди за това, което прави за другите. Не очаква да бъде хвален и не се бои от хули. От една страна е съединил съществото си с Бога, а от друга - със света. Той живее толкова хармонично, колкото е възможно. Защо избира за себе си пътя на благочестието и праведността? Защо живее, учейки и проповядвайки на хората? Да постъпва по този начин за него е нещо естествено. Всяко любящо и просветлено сърце жадува да види другите достигнали до съзерцаване на тържеството. Съществуват три категории Махатми. Един се сражава със самия себе си и с условията край себе си. Защо е принуден да се сражава? Отговорът е ясен: винаги има противоборство между човека, стремящ към висини и насрещния вятър, който го отблъсква назад. Постоянното съпротивление на този вятър усеща всеки, който върви по пътя на прогреса. Вятърът е конфликтът със самия себе си, с другите, с обкръжаващите обстоятелства; конфликт, възникващ от всичко наоколо, докато всяка част от махатмата се проверява и пробва, докато неговото търпение не бъде напълно изтощено, а неговото его - разрушено. Това е твърда скала, превръщаща се в мека паста. На война войникът може да получи много рани и още по-тежки впечатления, които остават в сърцето му, подобно на рани. Такова е и положението на воюващия, стъпил на пътя на духовността. Всичко е против него - приятелите, макар че не знаят какъв път следва, враговете, обстоятелствата, обкръжението, собствения му "аз". Но раните, които той получава в битката, и впечатленията, които ще получи от нея, ще го превърнат в духовна личност, на която е трудно да се противостои, която е непобедима. Другият тип Махатма изучава урока на пасивността, смирението, жертвите, любовта, преклонението и благосклонността. Има любов, която прилича на пламъка на свещ - духнеш ли я изчезва. Всичко, на което е способна, е да свети, докато няма вятър, но не може да противостои на духането. Има и любов, която прилича на слънцето, което изгрява и достига зенита си, а след това се спуска зад хоризонта и изчезва. Тя продължава дълго. Но има и любов, подобна на божествения Разум, който е бил, съществува и винаги ще бъде. Отварянето и затварянето на очите не отнема разума, слънцето може да изгрее и да залезе, но неговото движение по небето не повлиява на разума. Когато се ражда такава любов, която е способна да издържи на вятъра и бурята, и да стане по-силна от възходите и паденията, тогава човешкият език става друг -светът не може да го разбере. Щом само любовта достигне до Владетеля на любовта, тя заприличва на водата в океана, която се издига във вид на пара, събира се в облаци над земята и се излива надолу като дъжд. Постоянното изменение на такова сърце е непредсказуемо. Не само хората, но и птиците и зверовете не могат да не почувстват неговото въздействие. Това е любов, която не може да се изрази с думи и която се усеща чрез топлотата на онази атмосфера, която създава. Смирената душа на Махатма може да се стори слаба на онзи, който не е способен да я разбере, защото Махатма приема спокойно и наградата, и проклятието, и всичко което му се дава: одобрение и неодобрение, радост и болка. Приема смирено всичко, идващо при него. При третата категория на тези високоразвити души има борба от една страна и смирение от друга. И това е най-сложния път за развитие: една крачка напред, друга назад и т.н. В подобно развитие няма придвижване, защото всяка крачка се уравновесява от своята противоположност. От една страна душата се ръководи от силата, а от друга - от любовта. От една страна - царственост, а от друга - робска покорност. В една персийска поема император Газ-нави казва: "Като цар аз имам хиляди роби, готови да се отзоват на моя зов. Но от мига, в който любовта запали моето сърце, аз станах роб на моите роби". От една страна активно начало, а от друга — пасивно.
Първият тип Махатми може да бъде наречен Мастър, втория - Светец, а третия - Пророк. Параматма е най-високата степен на пробуждане на съзнанието. Обикновеният човек придава голямо значение на света и малко на Бог, просветленият - по-голямо значение на Бог и по-малко на света, а Параматма едновременно придава и не придава значение на Бог и на света. Той е това, което е. Ако някой му каже: "Това е цялата истина"- той ще отговори: "Да, всичко е истина". Ако някой каже: "Това е лъжа" - той ще отговори: "Да, не е истина", Ако някой каже: "Всичко едновременно е правда и неправда" - той ще отговори: "Да, всичко едновременно е истина и неистина". Неговите думи са непонятни и мъчно разбираеми. Много по-лесно е да се общува с някой, който говори на нашия език, но променя смисъла на думите. В този случай езикът също търпи промени той става непознат, чужд език в сравнение с обикновената реч. Думите за един Параматма не означават нищо, значение има само техният вътрешен смисъл. Дори не бива да се казва, че той разбира смисъла: самият той е смисъл, той е станал онова, към което другите се стремят.