МИСЪЛ И ВЪОБРАЖЕНИЕ

Умът има пет аспекта, но най-известният е този, за когото използваме думата "ум" - т.е. създаващият мисли и въображение. Умът е почвата, от която от мислите и въображението израстват растения. Те живеят в нея, но тъй като постоянни се появяват свежи леторасли, растенията ш /дърветата, които са се появили по-рано, са скрити от очите на човека и само новите "растения" са доловими за неговото съзнание. Човек рядко си спомня за минали мисли и образи, защото те не са пред него, но когато пожелае да намери мисълта, на която някога е придал форма, тя незабавно се появява, защото всичко, веднъж изречено, продължава да съществува.
Тази част, до която съзнанието няма пряк достъп, се нарича подсъзнание. Съзнанието остава на повърхността, правейки за нас ясна тази част от мислите и мисловните образи, които току-що са протекли или към които все още гледаме. Всички мисли и фантазии, които някога са родени от човека, продължават да съществуват.
В каква форма се проявяват? Във формата, дадена им от ума. Душата приема форма в този физически свят, форма, за-имствана от света. Мисълта също приема форма, заимствана от света на ума. Затова ясният ум може да надари мислите с ясна форма, а смутеният ум произвежда неясни мисли. Така е и при сънищата - сънищата на човека с ясен ум са ясни и ярки, сънищата на хората с неясен ум са объркани. Интересно е, че сънищата на художника, поета, музиканта, на този, който живее в красота и мисли за красота, са красиви, а сънищата на тези, в чиито ум има съмнение, страх или смущение, са изпълнени с кошмари.
Това доказва, че умът дарява на мисълта тяло, придава и форма, посредством която мисълта е способна да съществува. Мисълта не остава единствено в съзнанието на този, който я е сътворил.Тя се отразява и в околните. По такъв начин между хората се поражда беззвучна връзка: мисълта-форма на един човек се отразява в ума на друг. И тези мисли-форми са п - мощни и ясни от думите. Много често пораждат по-голям ефект, от произнесеното слово, защото езикът е ограничен, а мисълта има значително по-голям диапазон на изражение.
Въображението - това е неконтролирана мисъл. Може да попитате - добре ли е да се притежава силно въображение? Хубаво е да си силен. Ако човек има сила на ума, тогава и въображението е силно, и мисълта е силна, и самият човек е си» лен. Но богатото въображение означава изтичаща от човека сила, която се разпространява без неговия контрол. Затова силното въображение не винаги е много добро. Необходимо е да притежаваме и сила на мисълта. Всъщност, какво представлява мисълта. Мисълта е самонасочено и контролирано въображение.
Ако мисълта притежава тяло, привързана ли е тогава към определено място или се разпространява по цялата Вселена? Това е сложен въпрос. Да си представим човек, който е в затвора. Нима неговият ум също е в затвора и не може да проникне отвъд решетките? Разбира се, че може. В затвора е само тялото на човека, неговият ум може да отиде където поиска.
Възможно е мисълта, родена от в ума, понякога да стане пленница на този предмет, мотив, източник или сфера на приложение, в който изпълнява своето предназначение. Но същевременно тя е способна на мига да достигне всяка част на Вселената.
Съществува още един много интересен аспект при изучаването на природата на ума: всеки ум претегля и отразява мисли от такъв вид, каквито са присъщи на самия него. Ако умът е почва, то както на един участък от земя растат цветя, на друг - плодови дървета, а трети ражда само бурени, така и отражението, падащо от един ум върху друг, попада именно върху този ум, който го привлича. Подобното привлича подобно. Ако разбойник или крадец отиде в Париж, той непременно ще се срещне там с крадец, лесно ще открие къде живеят крадците и без проблем ще ги познае, защото умът му е приемник на същия тип мисли. Щом погледите ми се срещнат, ще се установи връзка - техните мисли си приличат.
Във всекидневието често ставаме свидетели подобното привлича подобно. Причината е, че умът е развил определен характер и в него възникват мисли-образи от определен тип. Ако човек се вгледа внимателно в обикновения живот, няма да има момент, в който да се усъмни в истинността на казаното.Възвишените умове винаги отразяват и притеглят по-възвишена мисъл. Откъдето и да произлиза, тя ще се насочи към тях, иде бъде привлечена от ума, подготвен за нея. Обикновеният ум е привързан към обикновени мисли. Например, човек, който има навика да критикува другите, с готовност отваря уши за критики, защото това го интересува, доставя му удоволствие. Той не може да противостои на изкушението да чуе нещо глупаво за друг, защото това е най-скъпото за неговото сърце - та нали самият говори подобни неща. За ушите на човек, който не обича клюките, това е нещо, което не желае да чуе. Сърцето му не намира удоволствие в злословенето - то иска да отхвърли всичко нехармонично. Затова светът на ума е царството на човека, неговата собственост, каквото посее, това ще пожъне, за каквато цел съхранява тази собственост, това и ще се произведе в нея.
Нека навлезем по-дълбоко в метафизиката. Какво формира мисълта-образ? Това е много тънък въпрос. Ученият-материалист ще каже, че съществуват мисли-атоми, които се групират и създават форма - т.е. съединявайки се те образуват мисъл-форма. А ако поиска да обясни това по-предметно, ще каже, че в мозъка съществуват малки мисли-образи, подобно на движещи се картинки и когато се комбинират успешно, съставят форма. Тъй като материал иста не вижда по-дал ече от своето тяло, той търси тайната на живота в своето тяло и във физическия свят.
В действителност, мозъкът е само инструмент за това да бъдат направени мислите по-ясни - мисълта е по-голяма, по-широка, по-дълбока и по-висша, отколкото мозъка. Изображенията на мислите се създават чрез впечатленията натрупани в ума. Ако умът не е богат на впечатления, мисълта няма да бъде ясна. Например, у сляп човек, който никога в живота си не е виждал слон, не чоже да се породи идея за слон, защото неговият ум няма такива форми ~~ образци, от които да сътвори със силата на волята някакъв образ. За да бъде създадена формата, умът трябва първо да я познае. Следователно, умът е хранилище на всички форми, видени някога от човека. Възниква въпросът — може ли формата да бъде отразена в ума на сляп човек? Да, но тя ще остане незавършена. Ако мисъл се проектира на сляп човек, той ще я възприеме наполовина, тъй като няма тази част, която трябва да вземе от собствения си ум и приема само отражението, проектирано в него. Тъй като има мъглява идея за даден обект, той не може да го направи ясен за себе си.
Формата на мисълта, намираща се в ума, се отразява върху мозъка. Мозъкът може да се сравни с фотографска плака. Мисълта пада върху мозъка, подобно на лъча, падащ върху фотографската плака, при това попадат, както собствените, така и мислите на другите. Съществува още един процес и той се заключава в това, че мисълта се развива и проявява подобно на фотографска плака. Как става това? Има ли някакъв разтвор, в който е необходимо да бъде поставена тази "фотографска плака"? Да, това е интелектът - посредством собствения интелект на човека тя се развива и става по-ясна и осезаема за вътрешното чувство. Под вътрешни чувства се разбира най-скритата и дълбока част на петте осезания. Въпреки че външно именно пет органа са ни дали идеята за петте осезания, в действителност съществува само едно чувство. Чрез пет външни органи ние изпитваме пет различни осезания и това ни дава идеята за пет чувства.
Съществуват склонни към видения хора, които виждат различни мисли, фантазии, чувства и техни въображаеми форми в цветове. Несъмнено, това е по-скоро символично, отколкото реално. Цветът на мислите съответства на състоянието на ума. Той е белег за елемента, към който принадлежи мисълта -огън, вода, земя, въздух и ефир. Ако зад дадена мисъл стои огънят, той създава около нея подходящ цвят, подобен на атмосфера, която го обкръжава. И тогава склонните към видения хора възприемат мисълта-форма във вид на цвят, който й придава определена окраска.
Мисълта, насочена към земното, се състои от елемента земя. Мисълта за любов и привързаност представя елемента вода. Мисълта за метежност, разрушения, вреда и болка представя огъня. Мисълта за ентусиазъм, храброст, надежда, стремеж представя въздуха. Мисълта за отдих, уединение, тишина и покой представя ефира, Такива са основните характеристики на мислите, свързани с петге елемента.
Всички елементи са равнопоставени. Нито един не превъзхожда другите. Превъзходството на мислите съответства на кръгозора на ума. Ако човек стои на земята и гледа пред себе си, вижда един кръгозор, ако стои на върха на кулата, вижда по-широк хоризонт и неговият кръгозор е различен от първия. Именно в съответствие с кръгозора на човека мисълта бива висша или нисша. Но никой не може да вземе една мисъл или мисъл-картина и да заяви: "Това е низша мисъл" или "Това е висша мисъл". Мисълта не е монета, която има горна и обратна страна. Това, което я прави нисша или висша, е стоящият зад нея мотив.
Формата на мислите оказва въздействие върху начина на изразяване на човека. Мисълта притежава определен език и говори на този, който може да разбере. Мисълта говори на особен език, използва особено писмо. Този език може за прочетен по лицето на събеседника. Всеки го чете в определена степен, но да се определят буквите, азбуката на този език е много сложно.
Съществува една тайна, отваряща врата в мисълта-език -това са вибрациите и направлението, което те приемат. Мисълта въздейства на човека и се проявява в неговата същност. Има определен закон, управляващ мисълта и този закон е законът на направлението: насочена ли е силата надясно или наляво, нагоре или надолу. Именно това направление на вибрациите на мислите поражда дадено изображение и виждащият може да го види толкова ясно, сякаш е или буква. Несъмнено е, че за виждащия не е задължително да чете мислите на човека по неговата външност, защото не може да бъде виждащ, ако не е отворен за отраженията, така че всяка мисъл да се отразява в него. Това прави нещата по-ясни. Не е нужно човек да открива изображението на мисълта по видимата форма за да я познае - самата атмосфера, която мисълта създава» е достатъчна. Самата мисъл възкликва: "Аз съм това", защото тя притежава език, притежава глас; носи дихание и живот.

ЕГО

Когато мислим за това усещане, чувство или склонност, които ни заставят да произнесем думата "аз", винаги е трудно да определим точно какво е, какъв е неговият характер, защото е твърде сложно за човешкото разбиране. Дори когато човек желае да обясни нещата на самия себе си, той посочва тялото си и заявява: "Ето този, когото наричам "аз". Затова всяка душа, която е отъждествила себе си с нещо, отначало е отъждествила себе си с тялото си, защото то е това, което човек чувства като най-близко си и което осъзнава като своя същност.
Това, което човек познава най-добре, е своето тяло. Затова нарича, отъждествява себе си със своето тяло. Ако попитат едно дете: "Къде е момчето?", то ще посочи своето тяло - това е тази част от него, която то може да види или да си представи.
Това формира в душата определена концепция. Душата усвоява това разбиране и след това всички предмети, лица или същества, цветове или линии се наричат с различни имена, защото душата не ги възприема като себе си. Тя вече има концепция за себе си - идентифицира се тялото си, защото първо него е опознала и си е въобразила, че опознава себе си. Всички останали неща душата вижда чрез своя носител - тялото и ги определя като нещо отделно, различно от себе си.
По такъв начин в природата се създава двойственост, от която произлизат "аз" и "ти". Но "аз" е първата концепция на душата, с която тя е ангажирана изцяло. С всичко останало е ангажирана частично. Всичко останало назовава в съответствие със своето отношение и връзка с него. Взаимоотношението между "аз" и "ти’’ тя установява в съзнанието, наричайки го "мое" - например "ти си мой брат", "ти си моя сестра" или "ти си мой приятел". Това разбиране поражда взаимоотношения, родство и в съответствие с тези взаимоотношения другият обект стои по-близо или по-далече от душата (от теб/.
Всички преживявания, които душата има във физическия свят, в менталните сфери създават някакъв свят около нея. Душата живее в самия негов център, като нито за миг не чувства, че нещо се явява като "аз". Това "аз" тя е получила и е отдала в плен на своето тяло. За всичко останало душата мисли като за нещо друго, нещо различно - "това е заедно с мен, това ми е скъпо, затова аз съм свързана с него, то ми е много близко, но това не съм аз". "Аз" стои като отделна същност, задържайки, събирайки всичко, което получава човек и което изгражда неговия собствен свят.
От степента, в която човек се ситуира в живота, концепцията за Аз-а става по -богата. Тя се разширява и човек изведнъж вижда, че "не само тялото, но и мисълта, която аз мисля, е моя мисъл; въображението е мое въображение; моите чувства също са част от моето същество и аз съм не само тялото, но и ума". Чрез тази следваща стъпка, направена от душата по пътя на осъзнаването, тя започва да осъзнава, че Аз-а не е само физическо тяло, но и нещо друго. Това осъзнаване води заставя човека да проумее, че Аз-а е дух, или по-точно -тяло, ум и чувства, взети заедно. С тях човек определя, отъждествява себе си, когато заявява : Това съм аз!.
Когато душата отиде по-нататък по пътя на знанието, тя започва да усеща и да чувства склонност да определи себе си-"аз съм сам". Изпитва чувство на самота, но в същото време, всички неща, с които се отъждествява, не са такива, каквито изглеждат. И в деня, когато тази идея се роди в сърцето на човека, той започва пътешествие по пътя на истината. Тогава възниква процес на анализиране и той открива, че "това е моята маса, а това е моето кресло"'. Всичко, което нарича мое, принадлежащо на мен, в действителност не е моето "аз". След това започва да осъзнава, че: "Аз отъждествявам себе си с това тяло, но това тяло не съм аз, а то е моето тяло толкова, колкото това е моята маса, моето кресло, моята ваза. Значи, съществото, което казва "аз", в действителност е нещо друго: то е нето използващо тялото за собствени нужди, но самото тяло е само инструмент". И човекът мисли: "Ако това, което наричам тяло, не съм аз, тогава какво е аз? Но пак продължава да казва моето въображение, моята мисъл, моето чувство. А всъщност мисълта, чувството или въображението не са истинското аз. Това, което наричаме аз, остава същото дори след като човек е забелязал лъжовното тъждество.
Можете да прочете в "Десетте Мисли на Суфите", че съвършенството се достига чрез освобождаване от лъжовното его. Лъжовно его е това, което не принадлежи на настоящето Его и което Егото погрешно приема за свое собствено същество. Когато човек достигне до по-пълно осъзнаване на живота, тогава лъжовното его се унищожава. За да се анихи-лират тялото или умът, човек трябва да анализира себе си и да си зададе въпроса: "Къде се намирам? Има ли някакво индивидуално същество, стоящо зад всичко външно? Ако аз съществувам като индивидуалност, на мен ми е нужно да намеря реалното себе си". Тогава възниква въпросът: как да го намеря?
Ако човек осъзнае и реализира това, тогава работата му на духовния път е изпълнена. За да заставим очите да видят сами себе си е необходимо да вземем огледало и да погледнем тяхното отражение, така и за да заставим реалното същество да се прояви, цялото същество, тяло и ум трябва да станат по-Добни на огледало, за да може в тях това реално същество да види себе си и да осъзнае своето независимо битие. Това, което постигаме по пътя на посвещението, чрез медитация, чрез Духовни практики, е опит да превърнем себе си в съвършено огледало.
За да се обясни тази идея, факирите и дервишите разказват една история. Веднъж лъвът, странствайки из пустинята, забелязал малко лъвче, играещо с овце. Така се случило, че малкото лъвче било възпитавано заедно с овцете и нямало възможност или случай да осъзнае кой е. Лъвът бил много учуден, виждайки как лъвчето се изплашило от него и избягало с такъв страх, какъвто изпитвали и овцете. Лъвът скочил в средата на овчето стадо и изревал: "Стой! Стой!" Но овцете бягали и малкото лъвче също бягало. Лъвът преследвал само лъвчето, а не овцете и казвал: "Почакай, искам да говоря с тебе". Малкият отговарял: "Аз треперя, аз се боя, не мога да застана пред теб". Лъвът казал: "Защо бягаш заедно с овцете, ти самият си малък лъв". "Не - отговорило лъвчето - аз съм овца, аз треперя, аз се боя от теб, пусни ме, нека да замина с овцете". "Да тръгваме, - казал лъвът, - ела с мен, ще ти покажа кой си, преди да те пусна", Треперейки безпомощно, малкият лъв го последвал към езерото. Там лъвът казал: "Погледни ме, погледни и себе си. Нима не си приличаме, нима ние не сме близки? Ти не приличаш на овца, ти приличаш на мен".
Това, на което се учим по време на целия духовен процес, е разрушаване на илюзията за лъжовното его. Анихилаци-ята на лъжовното его е разрушаване на неговата илюзорност. Когато веднъж илюзиите бъдат разрушени, тогава истинното его осъзнава собственото си достойнство. Именно чрез това осъзнаване душата влиза в царството Божие, именно в това осъзнаване душата се ражда отново и това раждане отваря врати към небесата.
За да осъзнае себе си, за да съществува, душата не се нуждае от ум и от тяло, не зависи от тях в своето битие, в своя живот, както очите не зависят от огледалото - те се нуждаят от него само за да видят своето отражение. Без него виждат целия свят, но никога не виждат самите себе си. Интелектът също не може да осъзнае себе си дотогава, докато пред него не се появи нещо разбираемо, което да може да задържи - само тогава интелектът реализира, осъзнава себе си. Човек, притежаващ поетична дарба, роден поет, никога не осъзнава тези свои качества, докато не изрази идеите си на хартия и стиховете му не трогнат неговото собствено сърце. Именно тогава той си казва: "Аз съм поет". Дотогава е имал поетична дарба, но не е знаел за нея.
Очите не стават по-силни от гледане в огледало, те само узнават на какво приличат, когато видят своето отражение. Човекът получава удоволствие от реализацията на своите достойнства, на своите дарби, на това, което притежава. Именно в тяхната реализация се заключава достойнството им. И несъмнено би било много жалко, ако очите си помислеха: "Ние сме толкова мъртви, колкото и огледалото", или гледайки в огледалото кажат: "Ние не съществуваме другаде, освен в огледалото". Лъжовното его е най-голямото ограничение.
Ако душата се чувства отделна от другите същества, тогава може ли да се чувства с Бога? Не. Душа, пленена от лъжовна концепция, душа, която не вижда, че бариерата между нея и света не съществува, как може такава душа да премахне бариерата между себе си и Бога, когото все още не познава? Вярата на такава душа в Бога, доколкото съществува, в крайна сметка, е само концепция. Това е, на което ни учи свещеникът това е, което знаем, защото родителите са ни казали, че има Бог- и това е всичко. Такъв човек допуска, че някъде има Бог, но във всеки миг е подложен на опасността да промени своята вяра. За съжаление, колкото по-силно се развива интелектът, толкова по-надалеч остава вяра. Вяра, която е плод на чист интелект, не може да се задържи дълго, с нея не може да се стигне далеч. А голямата ни мисия в живота може да се изпълни само посредством осъзнаването на вярата. В книгата “Таян" има следния израз: "Свалянето на покровите от душата води до откриване на Бога'
Как може душата лесно да се отдели от ума и тялото по време на смъртта, когато в живота човек не може да се отдели от своите мисли, навяващи депресия, печал и разочарование. Предишният човек е заключил сърцето си щастливи и тъжни впечатления, предразсъдъци и ненавист, любов и преданост -всичко, което е преживял. Ако егото ни държи заключени в своя затвор, то взима тази тъмнина със себе си и има само един начин да се освободи от нея - осъзнаването на истината : кои сме ние!
Самото Его никога не се разрушава, единствено то остава живо и живее вечно. В познаването на егото се заключава тайната на безсмъртието. Когато в "Гаян" четем: "Смъртта умира, а животът живее" , именно егото е живот, а лъжовното негово състояние е смърт. Лъжовното трябва да отпадне, а реалното - да живее вечно. Така е и с живота: истинското живо същество е егото, то живее, а всичко, което заимства от различни планове и сфери и в което се загубва - всичко това изчезва, Нима не откриваме в това нашето собствено същество? Нещата, които не му принадлежат не остават в тялото - нито в кръвта, нито във вените - никъде. Тялото няма да ги съхрани, то ще ги отхвърли. Аналогично е и във всички други сфери - душата не приема онова, което не й принадлежи. Всичко външно тя държи отвън. Принадлежащото на земята остава на земята - душата го отхвърля, А "разрушаване на егото" е просто дума. Всъщност това не е разрушение, а отваряне.
Много често хората се страхуват да четат будистки книги, където интерпретацията на състоянието Нирвана се обяснява като "унищожение". Никой не би искал да бъде унищожен и хората много се страхуват, когато прочетат тази дума. Но това е дума. Същата дума на санскрит звучи много красиво - Мукти. Суфите го наричат фана. А ако го преведем на английски, думата ще бъде унищожение, но истинското значение на тези думи е "преминаване в" или "преминаване през". Да се премине през какво? Да се премине през лъжовната концепция, която ни е спъвала по пътя, да се освободим от нея, за да достигнем до истинската си реализация, до на истинското осъзнаване, до истинското осъществяване на мисията ни на този свят.

1 2 3