Докато обядвахме, ние не можехме да престанем да разговаряме. Дали бяхме попаднали пред витрината с телевизорите по чиста случайност или всъщност отговори винаги са ни заобикаляли, но ние изобщо не ги забелязваме? Макар че бяхме много гладни, ние все забравяхме да ядем.
— Това не е случайно съвпадение — казах аз. — Ако се замислим, всъщност всичко е метафора.
— Всичко ли?
— Добре, изпитай ме — казах аз. — След всичко, което научихме, каквото и да споменеш... веднага мога да ти покажа на какво се опитва то да ни научи. — Това дори на мен самия ми прозвуча малко дръзко.
Тя погледна морския пейзаж на отсрещната стена.
— Океан — каза тя.
— Океанът съдържа множество капки вода — започнах да говоря аз, без дори да се замислям, идеята беше така ясна в съзнанието ми, сякаш един от кристалите на Аткин се носеше пред мен. — Изпаряващи се капки или ледени капки, кристални или мътни, капки, които се носят във въздуха или капки, които се намират под тонове налягане. Капки, които само за миг се изменят, капки, които се изпаряват или се кондензират. Всяка капка е едно с океана. Без океана, капките не могат да съществуват. Без капките, океанът не може да съществува. Но когато една капка е в океана, не можеш да я наречеш „капка". Няма граници между капките, докато някой не извади една от тях!
— Много добре! — възкликна тя. — Чудесно се получи, Ричи!
Погледнах поставката за чаша, на която бе нарисувана картата на Лос Анжелос.
— Улици и шосета — предложих й аз. Тя затвори очи.
— Улиците и шосетата свързват всяко едно място с всяко друго, обаче всеки шофьор избира сам къде да отиде, — започна тя бавно. — Той може да отиде в красив провинциален край или до бордей, до университет или до бар, може да кара по шосето чак до хоризонта или пък да кара напред-назад по пътя, а може пък да паркира и никъде да не ходи.
Лесли разглеждаше образа в съзнанието си, преобръщаше го, забавляваше се с него.
— Той може да си избере какъвто климат иска, според това накъде ще кара - дали Феърбанкс или Мексико, или пък Рио де Жанейро, може да шофира внимателно или безразсъдно, може да кара състезателна кола, лимузина или камион, може да я поддържа безупречно или да я остави да се разпадне. Може да кара без карта и да превръща всеки завой в изненада или пък може да си направи съвсем точен план къде отива и във всеки момент да знае как ще стигне до там. Но всеки път, който ще поеме, вече си съществува, преди той да е поел по него и след като е отминал. Всяко евентуално пътешествие вече си съществува и шофьорът е едно цяло с всички тях. Той само избира, всяка сутрин, кое пътешествие да поеме в този ден.
— Ау! Прекрасно!
— Дали научихме това току-що — продължи тя, — или сме го знаели винаги, но никога не сме си задавали този въпрос? — Преди да потърся отговор, тя реши отново да ме изпита: — Аритметика?
Тези аналогии не се получаваха с всяка дума, но видяхме, че става с почти всяка система, занятие или призвание. Компютърно програмиране, създаване на филми, търговия на дребно, крикет, производство, полети, градинарство, изкуство, образование, корабоплаване... зад всяко название се таеше една метафора с ясен пример за това как действа вселената...
— Лесли, нямаш ли чувство... Сега същите ли сме, каквито бяхме по-рано?
— Не мисля — каза тя. — Ако се бяхме върнали непроменени след всичко, което ни се случи, ние щяхме... но ти не това имаш предвид, нали?
— Искам да кажа истински различни — тихо отговорих аз. — Погледни хората около нас, хората в ресторанта.
Тя ги огледа бавно..
— Може би това ще започне да избледнява, но...
— ... ние познаваме всеки човек тук — казах аз.
На съседната маса седеше една виетнамка, признателна на любезната, жестока, омразна, обичаща Америка, горда с двете си дъщери, положително много старателни и отлични в колежа си. Ние я разбирахме и се гордеехме с нея и с всичко, което бе направила, за да превърне надеждите им в реалност.
Отсреща четирима тийнейджъри се смееха високо и се потупваха един друг, като не забелязваха никого другиго освен себе си, но се мъчеха да привлекат вниманието, без да съзнават защо. Тази смутна, мъчителна възраст от собствения ни живот откликна в сърцата ни с мигновено съчувствие.
Там пък един младеж зубреше за изпити. Забравил всичко, освен страниците пред себе си, той следеше с молив редовете. Сигурно знаеше, че никога повече няма да му потрябва ъгъла, под който се пречупва светлината, но същевременно знаеше, че важното е пътя, всяка стъпка, измината по него, имате значение. И ние също го знаехме.
В ъгловото сепаре белокоса, скромно облечена двойка си говореше тихичко. Толкова неща имаме да си спомняме от всичко, което сме правили през живота си, толкова топло чувство с да съзнаваш, че си правил най-доброто, което умееш, и да градиш планове за -бъдещето, „каквито никой друг не може да измисли.
— Какво странно чувство — казах аз.
— Нали? — каза тя. — Случвало ли ти се е друг път?
При някои изживявания „извън тялото", помислих си аз, съм стигал до някакво космическо единение. Но никога не ми се бе случвало да се чувствам едно цяло с хора, когато съм в напълно будно състояние, седнал в ресторант.
— Не като сега — казах аз. — Мисля, че не.
Бликнаха спомени от толкова отдавна, колкото изобщо можех да си спомня, ефирни нишки, свързващи с когото и да било другиго, те просто подчертаваха това, което само изглеждаше да е разлики между нас.
Едно цяло, бе казала Пай. Трудно е да критикуваме, трудно е да съдим, когато самите ние сме в лъча
на прожектора. Но пък щом вече разбираме, на нас не ни е нужно да осъждаме.
Едно. Не бяха ли това не непознати, а децата, които ние сме били, или мъдрите души, които тепърва ни предстои да бъдем? Едно средоточие от лично, очаквателно любопитство ни свързва един с друг, безсловесна, спокойна радост от силата ни да изграждаме животи, приключения и копнежи за знание.
Едно. Всички тези хора и градът не са ли и те ние? Неизвестни и суперзвезди, наркотрафиканти и полицаи, адвокати, терористи и музиканти?
Докато разговаряхме, не ни напускаше това спокойно усещане за единство. Това не е някакво знание, което идва и си отива, помислих аз, а съзнанието за него. Това, което виждаме, е нашето собствено съзнание и когато то се издигне на по-високо ниво, колко се изменя всичко около нас! Всички ние на този свят сме отражения, ние сме живи огледала един на друг.
— Струва ми се, че ни се случи нещо много по-голямо, отколкото осъзнаваме — каза Лесли.
— Имам чувство, че нашият трамвай се търкаля по милион разклонения — казах аз, — и ние наблюдаваме как релсите под нас се сменят. Къде ще излезем накрая, накъде сме се устремили?
Докато седяхме, потънали в разговор, навън се смрачи. Чувствахме се като влюбени, които са се срещнали отново в рая — бяхме същите, които винаги сме били, но сега бяхме надникнали в това, което сме били по-рано, видели бяхме какво може да се случи в животи, които тепърва ще изживяваме.
Накрая си тръгнахме от ресторанта. Прегърнати, ние навлязохме в нощта и в града. Автомобили бързаха по улиците на юго-север-изток-запад; едно момче на скейтборд грациозно закръжи с голяма скорост около нас, колелата му ревяха; млада двойка се зададе срещу нас в безмълвен захлас, плътно прегърнати; всички ние по нашия път към тозчасния, тазвечершния, тозиживотния ни избор.