— Рисувайте! — каза Пай. — Хванете този изгрев на платната си! Поемете светлината му на лицето си, през очите си, предайте го в изкуство! Сега побързайте, побързайте! Изживейте изгрева чрез четката си!

— Какво създадохте?
— Два съвсем различни изгрева — каза Лесли.
— Не два изгрева — каза Пай. — Художникът не създава изгрева, той създава...
— О, да, разбира се! — каза Лесли. — Художникът създава картината! Пай кимна.
— Слънчевият изгрев е действителност, а картината е това, което ние създаваме от нея, така ли? — попитах аз.
— Точно така! — каза Пай. — Ако всеки от нас трябваше да създава своя собствена действителност, представяте ли си какъв хаос щеше да настъпи? Действителността щеше да се свежда до това, което всеки от нас може да измисли!
Кимнах и си го представих. Как да създам един изгрев, ако никога не съм виждал изгрев? А какво да направя с черно нощно небе, за да положа начало на деня? Трябваше ли да мисля за небето? За нощта и за деня?
Пай продължи.
— Действителността няма нищо общо с това, което ни изглежда, с нашия тесен начин на виждане. Действителността е израз на любов, чиста, съвършена любов, недокосвана от пространството и времето.
— Чувствали ли сте се някога до такава степен едно цяло със света, с вселената, с всяко нещо, което е, че да сте преизпълнени с любов? — Тя премести поглед от Лесли към мен. — Точно това е действителността. Това е истината. От нас зависи какво ще направим от нея, тъй както картината на изгрева зависи от художника. Във вашия свят човечеството се е отклонило от тази любов. То живее сред омраза, борба за надмощие и рискува живота на самата земя заради собствените си тесни интереси. Продължи ли така, никой повече няма да вижда изгрева. Изгревът ще си съществува винаги, естествено, но хората на земята няма да знаят за него и накрая дори приказките за неговата красота ще се изличат от паметта им.
„О, Машара, помислих си аз. Трябва ли твоето минало да стане нашето бъдеще?"
— Как можем да донесем любов на нашия свят? — попита Лесли. — Той е пълен с толкова много заплахи, толкова много... Атили!
Пай помълча един миг, търсейки какво да ни разкаже, после нарисува малък квадрат на пясъка. — Да приемем, че живеем на ужасно място: в Града Заплаха — каза тя, като докосна квадрата. — Колкото по-дълго живеем там, толкова по-малко ни харесва. Там има насилие, разрушение, не ни харесват хората, не ни харесва избора, който са направили, ние не принадлежим там. Град Заплаха не е нашият дом!
Тя начерта извън квадрата вълниста линия със завои и зиг-загове. В края на линията нарисува кръг.
— И така, един ден ние си събираме багажа и заминаваме да търсим град Мир. — Тя проследи трудния път, който бе начертала, проследи извивките и завоите му с пръст. — Избираме леви завои и десни завои, широки пътища и преки пътеки, следваме картата на най-високите си надежди и ето ни накрая — стигаме в това спокойно местенце.
Кръгът в пясъка беше Град Мир и пръстът на Пай спря там. Докато говореше, тя засади тънки вечнозелени клонки за дървета в пясъка.
— Ние намираме своя дом в Мир и като поопознаем хората, откриваме, че те споделят същите ценности, които са ни довели и нас тук. Всеки си е намерил своя собствен път, следвал е собствената си карта до това място, където хората са предпочели да изберат любов, радост и доброта — и един към друг, и към града, и към земята. Ние не трябва да убеждаваме никого от град Заплаха да дойде с нас в Мир, ние не бива да убеждаваме никого, освен себе си. Мир вече съществува и всеки, който пожелае, може да отиде там, когато реши.
Тя ни погледна, почти стеснявайки се от своя разказ.
— Хората от Мир са научили, че омразата е любов без истина. Защо да говорим лъжи, които ни разделят едни от други, и да се унищожаваме, когато истината е, че сме едно цяло? Хората от град Заплаха са свободни да изберат разрушението, а ние сме свободни да изберем мира.
— С времето други хора от град Заплаха може също да се уморят от насилието, може да последват собствените си карти до Мир, да направят същия избор, който сме направили ние — да обърнат гръб
на разрушението. Ако всички те направят този избор, град Заплаха ще се превърне в призрачен град.
Тя начерта на пясъка осморка, плавно извиващ път между Мир и град Заплаха.
— И един ден хората в Мир си спомнят, изпитват любопитство и може да посетят руините на град Заплаха, за да видят, че след като са изчезнали разрушителите, отново е станала видима истинската действителност: бистри потоци вместо течащи отрови, нови гори на мястото на изсечените и на мините, птици, запели в чистите небеса. — Пай засади още вейки в новия град. — И хората от Мир свалят табелата, увиснала накриво пред града, знака, на който пише „Град Заплаха" и слагат нова табела: „Добре дошли в Любовта". И някои от тях се връщат да разчистят руините, благородно да възстановят главните улици и си обещават, че градът вече ще живее така, че да отговаря на името си. Въпрос на избор, скъпи мои, виждате ли? Всичко е въпрос на избор!
В този момент, на това странно място думите й звучаха убедително.
— Какво можете да сторите вие? — попита тя. — В повечето светове нещата обикновено не се променят по внезапно чудо. Промяната идва като изпредеш една трептяща, крехка нишка между страните: например първите аматьорски Въздушни игри в света на Линда Олбрайт, първите съветски танцьори, певци или филми, които се представят пред американска публика — във вашия свят. Бавно, бавно продължавайте да правите избор в името на живота.
— А защо не наведнъж? — попитах аз. — Никой не е казал, че са невъзможни бързите промени...
— Естествено, че са възможни бързите промени, Ричард — каза тя. — Промени стават всяка секунда, все едно дали ги забелязвате или не. Вашият свят, с първата му нишка на надежда за едно мирно бъдеще, е точно толкова истина, колкото и вашият алтернативен свят, който загина през 1962 година в първия ден на последната си война. Всеки от нас избира съдбата на нашия свят. Но съзнанията трябва да се променят преди събитията.
— Тогава значи е вярно това, което казах на лейтенанта! — възкликнах аз. — В едно мое алтернативно бъдеще, през 1962 година, руснаците не отстъпиха. И аз започнах атомната война.
— Разбира се. В рисунката хиляди пътеки свършваха през нея година, хиляди алтернативни Ричарди там бяха избрали смъртта. Но ти не го направи.
— А, почакай — казах аз. — В алтернативните светове, които не оцеляват, не бяха ли бомбардирани и невинни хора, просто минувачи, не бяха ли те замразени, или изпарени, или оглозгани от мравки, или всякакви такива неща?
— Положително. Но, Ричард, разрухата на тяхната планета е нещо, което те са избрали! Някои са направили избор с безучастието си: тях просто не ги е интересувало; други, защото са вярвали, че нападението е най-добрата защита; трети — защото са се смятали безсилни да я възпрат. Един от начините да избереш бъдеще е като вярваш, че то е неизбежно.