Върнахме се пак към ръкописа. Никакви думи за ритуали, никакви указания как да се покланяш, никакво призоваване на огън и разруха над враговете, никакви бедствия над главите на неверници, никакви безпощадни Атила-Бич Божи. В него не се споменаваха храмове, попове, равини, паства, хорове, одежди или святи дни. Това писание бе за любящото същество във всеки от нас и единствено за него.
„Ако можехме да пуснем тези идеи да полетят в нашия век, помислих си аз, те биха станали ключа, за да осъзнаем нашата власт над вярата, да освободим силата на любовта и тогава страхът ще изчезне. Тогава светът ще може да излезе от Тъмните векове!"
— Откровение! — възкликна жена ми, като му подаваше златните страници.
— Наистина откровение — Той й се поклони, сякаш си я спомняше и тя беше най-малкото ангел. — Тези думи са ключ към истината за всеки, който ги прочете, те са живот за тези, които ще ги слушат. Когато бях малък, Светлината ми обеща, че тези свитъци ще дойдат в моите ръце през нощта, в която ще се явите вие. Сега вече аз съм стар, ето че вие дойдохте, а и те.
— Те ще променят света — казах аз. Той ме изгледа особено.
— Няма.
— Но нали са ви дадени...
— ... в изпитание — отговори той.
— Изпитание ли?
— Пътувал съм много надалече — каза той, — изучавал съм писанията на хиляди вярвания, от Китай до земите на викингите. — Очите му светнаха. — И въпреки всичките си изследвания, аз все пак понаучих нещо. Всяка велика религия започва в светлина. Но само сърцата носят светлината. Хартията не може.
— Но в ръцете си вие имате... — казах аз. — Трябва да го прочетете. Толкова е красиво!
— В ръцете си имам хартия — каза старецът. — Дайте тези слова на света и те ще бъдат обикнати и разбрани от хората, които вече знаят истината, съдържаща се в тях. Но преди да им ги дадем, ние ще трябва да ги назовем. А това ще бъде смъртта им.
— Нима да назовеш нещо красиво значи да го убиеш?
Той ме погледна учудено.
— Да назовеш нещо е безвредно. Но да дадеш название на тези идеи означава да създалеш религия.
— Защо?
Той се усмихна и ми подаде ръкописа.
— Връчвам тези свитъци на теб...Връчвам тези свитъци, дошли направо от Светлината на Любовта, на теб, Ричард. Желаеш ли ти от своя страна да ги предадеш на света, на хората, копнеещи да научат това, което се казва в тях, на хората, които не са имали привилегията да бъдат на това място в момента, когато е бил даден този дар?
Или желаеш да запазиш тези писания само за себе си?
— Разбира се, че искам да ги дам на хората!
— И как ще наречеш своя дар?
— Има ли значение?
— Ако ти не го назовеш, другите ще го сторят. И ще го нарекат „Книга на Ричард".
— Разбирам. Добре. Ами ще го нарека някак си... просто: свитъците.
— И ще пазиш ли ти и съхраняваш „Свитъците"? Или ще позволиш на други да ги поправят, да променят това, което не разбират, да задраскват каквото им хрумне — каквото не им е угодно?
— Не! Никакви изменения. Те са изпратени от светлината! Никакви изменения!
— Сигурен ли си? Нито редче на едно или друго място — от добронамерени съображения? „Повечето хора няма да го разберат"? „Това може да засегне някого"? „Това послание не е ясно"?
— Никакви изменения!
Той вдигна вежди и ме погледна изпитателно.
— Кой си ти, за да настояваш за това?
— Аз бях тук, когато бяха дадени те — казах аз. — Аз лично видях като се явиха!
— И затова ставаш Пазителят на Свитъците? — попита той.
— Не е нужно да бъда аз. Може да бъде всеки друг, стига да обещае, че няма да ги изменя.
— Но все някой трябва да бъде Пазител на Свитъците?
— Да, предполагам, че ще трябва да има някой.
— И тук започват да се появяват свещенослужителите на Свитъка. Тези, които отдават живота си, за да съхранят един ред на мислене, стават свещенослужители на този ред. И все пак всеки нов порядък, нов път, е промяна. А промяната означава край на света, такъв, какъвто е бил досега.
— Тези свитъци не са заплаха — казах аз. — Те са любов и свобода!
— А любовта и свободата са край на страха и робството.
— Разбира се! — възкликнах раздразнено аз.
— Тези, които се възползват от страха и робството — каза Льо Клерк, — ще бъдат ли щастливи от посланието на Свитъка?
— Вероятно не, но не можем да оставим тази... светлина ... да отиде напразно!
— Ти можеш ли да се закълнеш, че ще пазиш светлината? — попита той.
— Разбира се!
— И другите поклонници на Свитъка, твоите приятели, и те ли ще я пазят?
— Да.
— И ако тези, които се възползват от страха и робството, убедят владетеля на тези земи, че ти представляваш заплаха, ако нападнат твоя дом, ако дойдат с мечове, ти ще продължиш ли да пазиш Свитъка?
— Аз ще го измъкна със себе си! Ще избягам!
— А когато започнат да те преследват, и те заловят, и те притиснат в ъгъла?
— Ако се наложи да се сражавам, ще се сражавам
— казах аз. — Има идеи по-важни от живота. Има идеи, за които си заслужава да загинеш. Старецът въздъхна.
— И така започват Войните за Свитъка — каза той. — Доспехи и мечове, щитове и знамена, коне и пожари, кръв по улиците. И войните няма да бъдат малки. Хиляди истински вярващи ще се присъединят към теб, десетки хиляди ловки, силни и умни хора. Обаче идеите на Свитъка са предизвикателство към управниците на всеки народ, които крепят властта си на страха и мрака. Десетки хиляди ще препуснат срещу теб.
Най-сетне започна да ми се прояснява какво се опитваше да ми каже Льо Клерк.
— За да те разпознават — продължи той, — за да те отличават от другите, ти ще имаш нужда от символ. Какъв символ ще си избереш? Какъв знак ще начертаеш на знамената си?
Сърцето ми се огъна под тежестта на неговите думи, но аз продължих да се боря.
— Символът на светлината — отговорих аз. — Знакът на пламъка.
— И ще стане така — продължи той да чете ненаписаната история, — че Знакът на Пламъка ще се срещне със Знака на Кръста върху бойното поле на Франция и Пламъкът ще победи — славна победа — и първите градове на Кръста ще бъдат изпепелени до камък от чистия ти огън. Обаче към Кръста ще се присъедини Полумесецът и техните безчислени армии заедно ще те нападнат от юг и от изток, а също и от север — стотици хиляди въоръжени мъже срещу твоите осемдесет хиляди.
„О, спри, — искаше ми се да му кажа. — Знам какво ще бъде по-нататък."
— И заради всеки войник на Кръста и воин на Полумесеца, когото си убил, бранейки своя дар, стотици ще възненавидят името ти. Техните бащи и майки, техните съпруги и дъщери, синове и приятели ще възненавидят и Свиткияните, и проклетия Свитък заради избиването на свидните им близки, а всеки Свиткиянин ще възненавиди всеки Християнин и ще прокълне Кръста, ще възненавиди всеки Мюсюлманин и ще прокълне Полумесеца, задето са избили неговите ближни.
— Не! — извиках аз. Всяка негова дума беше истина.
— А по време на Войните ще се издигнат олтари, катедрали ще извисят шпилове, за да увековечат Свитъка. И тези, които са се стремели към духовно израстване и разбиране, вместо това ще се окажат обременени с нови предразсъдъци и нови ограничения: камбани и символи, правила и псалми, церемонии, молитви и одеяния, тамян и приношения на злато. И тогава сърцето на Свиткиянството ще се отвърне от любовта и ще се обърне към златото. Злато, за да се изграждат още по-величествени храмове, злато, за да се купуват мечове, с които да се обърнат неверниците и да се спасят душите им.
А когато умреш ти, Първият Пазител на Свитъка, ще потрябва злато, за да се увековечи твоя образ. Ще се издигнат величествени статуи, огромни фрески и картини, за да се увековечи тази сцена в безсмъртното изкуство. Ето я, изтъкана в гоблен: ето я тук Светлината, там Свитъка, а там небесният свод се е разтворил към Рая. Ето тук, Ричард Велики, коленичил в бляскави доспехи, ето го прекрасният Ангел на Мъдростта със Светия Свитък в ръце; а тук — старият Льо Клерк до скромния си огън в планината, свидетел на Откровението.
„Не!, помислих си аз. Невъзможно"
Но то беше не невъзможно, а неизбежно.
— Дай на света този свитък и ще се появи нова могъща религия, нови свещенослужители, нови Ние и нови Те, едни против други. Само за сто години ще са загинали милиони в името на словата, които ние с теб държим в ръцете си; за хиляда години — десет милиона. И всичко заради тази хартия.
В гласа му нямаше и следа от горчивина, нито от цинизъм или разочарование. Жан-Пол Льо Клерк бе изпълнен с житейска мъдрост, спокойно приемане на това, което бе научил.
Той отиде до огъня и взе една съчка, вдигна я и докосна златните свитъци. — Това ще ви стопли.
— Не! — аз грабнах свитъците. — Да изгорите истината?!
— Истината не гори. Истината чака всекиго, който пожелае да я открие — каза той. — Могат да изгорят само тези страници. От вашия избор зависи. Бихте ли желали Свиткиянството да стане поредната религия в този свят? — Той се усмихна. — Вие ще бъдете светци на тази църква...
Погледнах Лесли, видях в очите й същия ужас, какъвто чувствах в моите.
Тя взе съчката от него и докосна ъгълчето на пергамента в ръцете ми. Пламъкът разцъфна в слънчево-бяло цвете под пръстите ни и ние изпуснахме на земята ослепителните останки. Те припламнаха за миг и угаснаха.
Старецът въздъхна с облекчение.
— Каква благословена вечер! — каза той. — Колко рядко ни се дава шанса да спасим света от нова религия!
После обърна лице към жена ми усмихнат, изпълнен с надежда.
— Нали го спасихме?
Тя му се усмихна в отговор.
— Спасихме го. В историята няма нито дума, Жан-Пол Льо Клерк, за Свиткияни или за техни войни.
Те се сбогуваха с ласкав поглед — двама човеколюбиви скептика. После с лек поклон към двама ни старецът се обърна и потъна в тъмната планина.
Горящите свитъци все още пламтяха в съзнанието ми — откровение, превърнато в пепел.
— Но тези, които се нуждаят от казаното в тези свитъци — обърнах се аз към Лесли, — как ще могат те... как ще можем ние да научим какво беше написано в тях?
— Той беше прав — каза тя, загледана след стареца, докато вече не можеше да го вижда, — всеки, който пожелае истината и светлината, може да ги открие сам.
— Не съм сигурен. Понякога имаме нужда от учител.
Тя се обърна към мен.
— А ти опитай — каза тя. — Внуши си че ти искрено, истински, дълбоко желаеш да узнаеш кой си, откъде идваш и защо си тук. Внуши си, че никога няма да си дадеш покой, докато не узнаеш.
Кимнах и си представих как аз — непоколебимо решен, готов, копнеещ да науча — преравям библиотеки за книги и ръкописи, как се юрвам по лекции и семинари, водя си дневник на всички мои надежди и размишления, записвам си предчувствия, медитирам на планински върхове, водя се от неща, подсказани в сънища или от случайни съвпадения, разпитвам непознати — всички тези стъпки, които правим, когато познанието на новото за нас става по-важно от всичко.
— Добре. А сега?
— Ами сега — каза тя, — можеш ли вече да си представиш, че няма да го узнаеш сам!
„Уф, как успява тази жена да ме накара да виждам!", помислих си аз.
Поклоних й се в отговор.
Стояхме близо един до друг, смълчани в чистия планински въздух. Взех я в прегръдките си и звездите вече не бяха над нас, а около нас. Ние станахме едно цяло със звездите, едно цяло с Льо Клерк, със свитъците и любовта в тях, едно с Пай и Тинк, Аткин и Атила, едно цяло с всичко, което някога е било, което е и което ще бъде. Едно.