ПАРАДИГМАТА,
ЦЕНТРИРАНА ВЪРХУ ПРИНЦИПИ

Етиката на характера се опира на основната идея? че сьществуват принципи, които ръководят човешката ефективност, и че те са толкова естествени, реални, непроменими и неоспорими в света на хората, какъвто Законът за земното притегляне във физиката.
Идеята за съществуването и значението на тези принципи може да се извлече от друго преживяване, променящо парадигмата, разказано от Франк Кох в списанието „Пръсийдингс" на Военноморския институт:

„Вече няколко дни два бойни кораба бяха на маневри и то в много лошо време. Аз служех на командния кораб и бях на вахта, когато започна да се смрачава. Видимостта беше много лоша поради мъглата и настъпващата вечер и затова капитанът остана на мостика, следейки всяко действие. Не мина много бреме и наблюдателят извика:
- Светлина, дясно на борд.
- Движи ли се? - попита капитанът.
- Не, капитане! - Това означаваше, че има много голяма вероятност да се сблъскаме с другия кораб.
Тогава капитанът нареди на помощника:
- Свържи се с другия кораб и им предай да променят курса си с двайсет градуса.
Обратният отговор беше:
- Съветваме ви вие да промените курса си с двайсет градуса.
Капитанът каза:
- Предай, аз съм капитанът, променете курса си с двайсет градуса!
- Аз съм капитан втори ранг - дойде отговорът, - по-добре вие променете курса си с двайсет градуса.
Капитанът побесня и изсъска:
- Предайте им, аз съм боен кораб, променете курса си с двайсет градуса!
- Аз съм фар - беше отговорът.
Ние, разбира се, променихме курса си."

Промяната на парадигмата, преживяна от капитана и от нас, четейки тези редове, показва ситуацията в коренно различна светлина. Очевидно е, че действителността е ограничена от неговите собствени възприятия. Във всекидневието за нас е толкова важно да разбираме действителността, колкото е важно това и за капитана, за да избегне катастрофата.
Принципите са като морски фарове. Те са естествени закони, които не могат да бъдат нарушавани. Както казва Сесил Б. де Мил в неговия известен филм „Десетте Божи заповеди": „Не е възможно да разрушим закона. По-скоро ще разрушим себе си в борбата срещу него."
Дори да гледаме на своя живот и взаимоотношения с другите като на парадигми или карти, идващи от собствените ни преживявания, тези парадигми и карти не са територията на „обективната реалност". Те са „субективна реалност", само опит да се опише действителността.
„Обективната реалност" или самата територия се състои от принципи, подобни на морски фарове, които ръководят човешкото израстване и спомагат за постигането на щастие. Те са естествени закони, втъкани в структурата на всяко цивилизовано общество, и са корените на всяко семейство или организация, просъществували във времето и постигнали успех. Степента на точност, с която нашите умствени карти описват територията, не влияе върху факта на тяхното съществуване.
Че тези принципи или природни закони съществуват става ясно на всеки, който мисли задълбочено и изследва цикличното развитие на социалната история. Тези принципи се проявяват отново и отново, и степента, до която хората в обществото ги признават и живеят в хармония с тях, ги придвижва към оцеляване и стабилност или към дезинтеграция и разрушение.
Принципите, за които говоря не са езотерични, мистични или „религиозни" идеи. В тази книга няма нито един принцип, който да се отнася само до една вяра или религия, включително и моята. Тези принципи са част от почти всяка утвърдила се религия, социална философия или етична система. Те са очевидни и могат лесно да се докажат от всеки индивид, защото тези принципи или естествени закони са част от човешкото съществуване, съзнание и съвест. Те изглежда съществуват у всички човешки същества, независимо от социалното им обуславяне и лоялността на хората към тях.
Имам предвид, например, принципа за справедливост, от който произтича концепцията ни за правосъдието. Малките деца притежават вътрешен усет за справедливост независимо от различните и дори противоположните социални условия, които им влияят. Хората имат почти универсално чувство за това кое е справедливо, въпреки че съществуват големи различия в определянето и постигането на справедливост.
Други примери включват понятията цялостност и честност. Те са основа на доверието, което е ключово за сътрудничеството и дълготрайното личностно и междуличностно развитие.
Подобен принцип е принципът за зачитане на човешкото достойнство. Основната концепция на Декларацията за независимостта на САЩ подкрепя този принцип: „Ние поддържаме, че тези истини са очевидни сами по себе си - всички хора са създадени равни и са надарени от Създателя с определени ненарушими права, между които са правото на живот, свобода и стремеж към щастие."
Друг принцип е чувството за дълг и служене, т.е. идеята да дадеш своя принос. Също така и принципът за доброто качество и съвършенството.
Следващият принцип е принципът на личния потенциал, идеята, че можем да се развиваме, да растем непрекъснато и да усъвършенстваме все повече своите качества и таланти. Така, тясно свързан с принципа за потенциала, се оказва принципът растежа - процесът на освобождаване на потенциала, развиване на талантите, съпроводен от принципите на търпението, полагането на грижи и окуражаването.
Принципите не са практики. Практиката е специфична дейност или действие. Практика, постигнала резултати веднъж, не е задължително да бъде подходяща за друга ситуация - например, родители, които се опитват да възпитават и второто си дете както първото.
Докато практиките са ситуативно специфични в зависимост от обстоятелствата, принципите са дълбоки, фундаментални истини, които имат универсално приложение. Те се отнасят за индивиди, семейства, частни и обществени организации от всякакъв вид. Когато тези принципи се превърнат в навици, те помагат на хората да създават огромно разнообразие от практики в зависимост от конкретните ситуации.
Принципите не са ценности. Банда крадци може да споделя еднакви ценности, но те са в разрез с основните принципи, за които говорим тук. Принципите са територията, ценностите са картите. Когато ценим правилните принципи, ние разполагаме с истини – познание за нещата, такива каквито са.
Принципите са насоки за човешкото поведение, които имат доказана стойност. Те са основни. В същината си те са неоспорими, защото са очевидни. Един от начините да аргументираме очевидността на принципите е просто да си представим колко абсурдно би било някой да живее ефективен, пълноценен и щастлив живот, основавайки се на противоположните принципи - нечестност, измама, безполезност, посредственост, дегенерация. Макар и хората да спорят за това как тези принципи са дефинирани, практикувани или постигани, те съществуват и хората притежават вътрешно усещане за това.
Колкото повече нашите карти и парадигми се доближават до тези принципи и естествени закони, толкова по-точни и функционални ще бъдат те. Верните карти безспорно ще окажат много по-голямо влияние върху личната ни ефективност и междуличностните ни отношения, отколкото каквито и да било опити за частична промяна на нагласите и поведението ни.

ПРИНЦИПИ НА РАСТЕЖА И ПРОМЯНАТА

Блясъкът на патоса на Етиката на личността и нейната притегателна сила произтичат от твърдението, че има бърз и лесен начин да се постигне качество на живота - лична ефективност и богатство, дълбоки приятелства с други хора - без да се преминава през естествения процес на работа и растеж, който ги прави възможни. Това е символ без съдържание. Това е схемата за „бързо забогатяване, обещаваща „пари без работа". Изключения са възможни, но схемата е общовалидна.
Етиката на личността е илюзорна и измамна. Постигането на високи резултати, служейки си с нейните техники за бързи корекции, е точно толкова възможно, колкото да се доберем до дадено място в Чикаго, използвайки картата на Детройт. По думите на Ерих Фром, съвестен наблюдател на корените и плодовете на Етиката на личността:

„Днес ние се сблъскваме с индивид, който се държи като машина, който не познава и не разбира себе си и единствения човек, когото познава, е онзи, който всички очакват от него да бъде - човек, чието дърдорене без смисъл е заменило истинската реч, чиято изкуствена усмивка е изместила сърдечния смях и чието глупаво отчаяние е заело мястото на истинската болка. Две неща характеризират този индивид - той страда от липса на спонтанност и индивидуалност, която сякаш е нелечима, и в същото време спокойно можем да кажем, че той не се различава от милионите други, тъпчещи тази земя."

ЖиВотът е изпълнен с последователни стадии на растеж и развитие. Детето първо се учи да сяда, да лази, да става и чак след това - да ходи и да тича. Всяка стъпка е важна и за всяка е необходимо време. Не можете да се научите да тичате, ако не умеете първо да ходите. Тоба е валидно за всички етапи на живота, за всички сфери на развитието, независимо дали се учите да свирите на пиано, или да общувате ефективно с колегите. Това е валидно както за индивидите, така и за семействата и организациите.
Ние признаваме този факт или процесуален принцип в областта на физическите неща, но не и когато става дума за емоциите, човешките взаимоотношения и особено за характера на хората. Дори да го разбираме и приемаме, животът в хармония с него е нещо относително рядко срещано и по-трудно осъществимо. Затова не е чудно, че се стремим да намерим пряк път, че се опитваме да прескочим необходимите стъпки, искайки да достигнем желания от нас резултат, спестявайки време и усилия.
А какво се получава, когато се опитаме да съкратим естествения процес в нашето развитие и израстване? Ако сте само посредствен играч на тенис, но решите да играете срещу професионалист, какво ще се получи? Позитивното мислене ще ви помогне ли да се състезавате по-успешно? Ако не умеете да свирите добре на пиано, опитът да впечатлите гостите си ще се увенчае ли с успех?
Отговорите са очевидни. Не е възмозкно да съкратите, нарушите или игнорирате този процес на развитие. Това е противоестествено и всеки опит да се намери по-кратък път води до разочарование.
Ако според десетобална система за оценка съм на ниво две в своята област и реша да се изкача до пето ниво, несъмнено ще трябва да се придвижа първо до ниво три. „Пътешествието от хиляди мили започва с първата стъпка" и може да се извърви само крачка след крачка.
Ако не покажете на учителя на какво ниво сте, задавайки въпрос или показвайки незнание, няма да научите нищо ново. Не бихте могли дълго да се преструвате, че сте това, което не сте. Признаването на незнанието обикновено е първата стъпка в нашето развитие. Торо казва: „Как бихме могли да помним непрекъснато нашето незнание, което развитието ни изисква, щом използваме нашето знание през цялото време."

Спомням си един случай, когато две млади момичета, дъщери на мой познат, със сълзи на очи споделиха с мен за неговия сприхав характер и липса на разбиране. Те се страхуваха да бъдат откровени с родителите си, защото знаеха последствията, а в същото време отчаяно се нуждаеха от родителска обич разбирателство и напътствие. Говорих с бащата и открих, че той на интелектуално равнище знае за какво става въпрос. Той призна, че има сприхав характер, но отказа да поеме отговорността и да приеме факта, че емоционалното му развитие е на по-ниско ниво. Гордостта му не позволяваше той да направи първата стъпка към промяна.
За да можем ефективно да общуваме с хората около нас - съпруг, съпруга, деца, приятели, колеги - трябва да се научим да изслушваме, а това изисква емоционална сила. За да слушаш, трябва да притежаваш търпение, откритост и желание да разбереш. Това са високоразвити качества на характера. Несъмнено е по-лесно да действаш на по-ниско емоционално ниво, а да даваш съвети от по-високо.
Степента на развитие се определя лесно при тенисистите или пианистите, където преструвките са невъзможни. Но не е така, когато става въпрос за човешкия характер или емоционалното развитие. Там ние можем да „позираме", да „се показваме", да претендираме. за известно време номерът ни може да мине. Понякога можем дори и себе си да излъжем. Но аз съм убеден, че повечето от нас знаят истината за себе си. Това се отнася и за хората, с които живеем или работим.
Виждал съм последствията от опити да се намери пряк път и да се избегне естественият процес на развитие в света на бизнеса, когато администратори се опитват да „купят" нова подобрена фирмена култура, качество, морал, услуги или да поемат приятелски или не така приятелски ръководството на друга фирма, служейки си с високопарни речи, лъскаво усмихвайки се и използвайки външни фактори. Обикновено те игнорират климата на недоверие, пораждан от такива манипулации. И когато тези методи престанат да действат, те започват да се оглеждат за други техники, почерпени от Етиката на личността, като отново игнорират и нарушават принципите, съпровождащи естествения процес на развитие и създаващи атмосферата на искрено доверие.
Спомням си, че аз самият преди години наруших този принцип като баща. Прибирайки се в къщи на третия рожден ден на дъщеря си, аз я заварих в стаята, стиснала здраво подаръците си в ръце, не давайки на другите деца да ги докоснат. Първото нещо, което забелязах, бяха няколко родители, които наблюдаваха тази егоистична сцена. Почувствах се неудобно, още повече, че по това време изнасях лекции върху човешките отношения. Аз знаех, или поне чувствВах, очакванията на тези родители. Атмосферата беше изпълнена с напрежение. Децата се бяха скупчили около дъщеря ми и протягаха ръце към подаръците, които току-що беше получилата, а тя твърдо отказваше да им ги даде. Рекох си: „Несъмнено трябва да науча дъщеря си да не бъде егоист." Простата ми молба да сподели играчките си с другите деца беше последвана от категорично „не". Опитах и чрез следващия метод - да я убедя. „Ако ти сега позволиш на другите да си играят с твоите играчки, ще можеш, когато им отидеш на гости, на свой ред да си играеш с техните." Отговорът отново беше отрицателен. Стана ми още по-неловко, защото бе очевидно, че нямам никакво влияние над дъщеря си. Приложих третия метод - подкупа. „Ще има изненада. Купил съм ти шоколад", Тя избухна: „Не искам шоколад." Излязох от търпение и четвъртият ми опит беше вече заплаха: „Ще те накажа, ако не дадеш играчките". „Не ме интересува -отвърна тя. - Това са си мои неща и ако искам, ще ги дам". Накрая прибегнах до сила. Взех някои от играчките и ги дадох на другите деца.
Може би дъщеря ми се нуждаеше първо от усещането, че тя наистина притежава нещата, преди да бъде готова да ги даде на другите. На практика, ако аз не притежавам нещо, мога ли да го дам на някой друг? Тя се нуждаеше от мен, от моето по-високо ниво на емоционална зрелост, за да мога да й помогна. Но в този момент аз ценях мнението на другите родители повече, отколкото растежа и развитието на моето дете и нашата взаимна връзка. Просто бях решил, че съм прав, и че тя трябба да отстъпи.
Може би очаквах прекалено много от нея просто защото самият аз бях на ниско емоционално равнище. Не можех или не исках да бъда търпелив и да проявя разбиране, затова очаквах от нея да отстъпи. В стремежа си да компенсирам този свой недостиг взех назаем сила от позицията си на родител и чрез нея я принудих да направи това, което исках.
Но прилагането на сила предизвикба слабост. Защото да упражниш сила, означава да се поставиш в зависимост от външни фактори. Силата поражда слабост и у човека, принуден да отстъпи. Това спира развитието на неговата независимост и на вътрешната му дисциплина. Появява се слабост и във връзката. Страхът замества сътрудничеството. И двете страни изпадат в крайности и са склонни да съдят категорично.
А какво се получава, когато изворът на заимствана сила - независимо дали е от по-високия ръст и физическа мощ, социално положение, авторитет, символи на статуса, минали успехи, външен вид - се промени или просто изчезне ?
Ако бях по-зрял, щях да се опра на моята собствена вътрешна сила - моето разбиране за споделяне и растеж и моята способност да обичам и да се грижа - и щях да да се опитам да разбера дъщеря си и да й позволя да направи свободен избор. А може би след неуспешния ми опит да я убедя, щеше да бъде по-добре да привлека вниманието на децата към някоя интересна игра и да намаля емоционалното напрежение на дъщеря си. Вече знам следното: след като придобият чувството, че наистина притежават нещо, децата много естествено, сво-бодно и спонтанно го споделят с другите.
Моят опит показва, че има обстоятелства и моменти, когато е добре да се напътства, но има и такива, когато това не е от полза. Когато дадена връзка е напрегната и напрежението се усеща във въздуха, всеки опит да се напътства или да се даде съвет се възприема като форма на присъда или отхвърляне. Но когато връзката е добра, тогава може да се говори за нещата и да се разискват ценностите. В този случай моята емоционална зрелост да постъпя по този начин беше отвъд нивото на моето търпение и вътрешния ми контрол,
Може би е необходимо първо да бъде изпитано чувството, че се притежава нещо, за да може после истински да се даде, мнозина, които дават механично или отказват да го направят, навярно никога не са изпитвали какво означава да притежаваш себе си, да имаш чувство за собствена идентичност и самоценност. За да помогнем на децата си да се развиват, е необходимо търпение, така че да могат да придобият чувството за притежание, и едновременно с това да бъдем достатъчно мъдри и да ги научим, че да се дава, е не по-малко ценно. Ние самите трябва да дадем пример за това.

НАЧИНЪТ, ПО КОЙТО ВИЖДАМЕ ПРОБЛЕМА, Е ПРОБЛЕМЪТ

Хората проявяват интерес, когато видят как се случват хубави неща в живота на отделни индивиди, семейства, организации, които са базирани на твърди, издържани принципи. Те се възхищават на личната им сила, семейното единство или груповия дух и зрелост на адаптивната синергия*./* (гр.) - съвместно, задружно действие - Бел. ред./ И когато задават Въпроса: ,,Как го постигнахте, научете ме на техниките за това?", те разкриват основната си парадигма и всъщост казват: „Покажете ми някакъв бърз начин, по който и аз да разреша своя проблем".
Те намират хора, които наистина ги научават на нещо, и за кратко време новата техника и умения дори дават резултат. Може и да премахнат някои проблеми с помощта на социален аспирин и лепенки, но основните причини не са премахнати и много скоро се появяват нови симптоми. Колкото повече хората желаят да се излекуват по-бързо, като се съсредоточават върху острите текущи проблеми и болките, а не върху причините, толкова повече хроничното им положение се влошава.
Начинът по който виждаме проблема, е проблемът.
Прочетете отново някои от проблемите и оплакванията, които представих в началото на тази глава, за да видите ефекта от мисленето, основаващо се на Етиката на личността.
,,Посещавам курс след курс по ефективен мениджмънт. Очаквам много от моите служители и се старая с всички сили да се държа приятелски и да се отнасям добре с тях. Но в отговор не чувствам никаква лоялност от тяхна страна, Мисля си че ако отсъствам дори само един ден по болест, те ще прекарат времето си в приказки и на чашка кафе. Защо не мога да ги науча да бъдат независими и отговорни или пък да намеря служители, които биха могли да бъдат такива ?”
Етиката на личността казва, че бих могъл да взема драстични мерки, да разтърся хората, да „посека глави”, с което да ги накарам да оценят това, което имат. Или пък бих могъл да приложа мотивационна програма, която да ги стимулира да бъдат предани на работата. А също така бих могъл дори да наема нови хора, които да вършат работата по-добре.
Но възможно ли е тяхното нелоялно поведение, всъщност да означава, че те са изправени пред въпроса дали наистина действам в техен интерес. Дали не се чувстват третирани като механични предмети? Доколко е вярно подобно предположение? Дали това наистина не е начинът, по който гледам на тях? И дали начинът, по който гледам на хората, работещи за мен, не е част от проблема?

,, Имам толкова много неща за вършене и все нямам достатъчно време. Чувствам се потисната по цял ден, всеки ден, седем дни в седмицата. Посещавах курсове за организация и управление н авремето и опитах половин дузина системи за лично планиране. Но те твърде малко ми помогнаха, защото все още не чувствам, че живея щастливия, продуктивен, спокоен живот, който бих искала да водя."

Етиката на личността ми казва, че трябва да има нещо друго - нов семинар или курс - което да ми помогне за справянето с тези стресови ситуации по ефективен начин. Но възможно ли е ефикасността да не е търсеният отговор? Дали правенето на повече неща за по - кратко време ще предизвика промяна, или само ще увеличи темпото на моите реакции спрямо хората и обстоятелствата, които всьщност контролират живо та ми? Възможно ли е да сьществува нещо, което аз трябва да видя по-добре и по-внимателно - някоя моя парадигма, която влияе върху „вписването" ми във времето и върху погледа към моя живот и моята природа?

,,Бракът ми пропада. Ние не спорим и не се караме, но просто вече не се обичаме. Съветвали сме се със семеен консултант, опитвали сме различни неща, но нищо не помага."

Етиката на личността твърди, че трябва да има някаква книга или поне семинар, от които хората биха могли да научат повече за собствените си чувства. Може би това би помогнало на жена ми да ме разбира по-добре. Или пък всичко е безполезно и само нова връзка може да ми донесе любовта, от която се нуждая.
Но възможно ли е истинският проблем да не е съпругата ми? Възможно ли е, акцентирайки върху нейните слабости, да превръщам живота си във функция на начина, по който тя се отнася към мен? Притежавам ли някаква основна парадигма относно моята съпруга и брака ми, относно това какво наистина е любовта - парадигма, която поражда и подхранва този проблем?
Виждате ли сега колко фундаментално парадигмите на Етиката на личността влияят не само върху начина, по който виждаме проблемите, но и върху начина, по който се опитваме да ги решим ? Независимо дали го осъзнават или не, мнозина стигат до разочарование, въвлечени в празните обещания на Етиката на личността.
Пътувайки и работейки с организации из цялата страна, открих, че ръководители с перспективно и дългосрочно мислене биват отблъснати от такива празни „философии", психологии и лектори, които няма какво повече да споделят освен забавни истории, пълни с баналности.
Хората искат същност, искат процес. Те желаят нещо повече от аспирин и лепенки. Надяват се да разрешат хроничните си проблеми и затова насочват интересите си върху принципи, водещи до дълготрайни резултати.

НОВО НИВО НА МИСЛЕНЕ

Алберт Айнщайн е казал: „Значителните проблеми, с които се сблъскваме, не могат да бъдат решени на същото ниво на мислене, на което сме били, когато сме ги създали или когато те са се появили",
Ако се вгледаме около нас и в нас, откривайки проблемите, създадени от Етиката на личността, ще започнем да разбираме, че те са дълбоки, фундаментални и не могат да бъдат разрешени на нивото, на което са възникнали.
Необходимо е ново ниво на по-задълбочено мислене - парадигма, основана върху принципи, които по-точно описват нашите взаимоотношения - за да можем да разрешим създалите се проблеми.
Този нов начин на мислене е отразен в настоящата книга. Той е подход към личната и междуличностната ефективност, който се базира върху принципите, характера и модела „отвътре - навън".
„Отвътре - навън" означава да започнем първо със себе си, дори още по-точно, да започнем с най-вътрешната част част от нас – нашите парадигми, характер и мотиви.
Ако искате да имате щастлив брак, бъдете човек, който поражда позитивна енергия и не позволява на отрицателните емоции да вземат връх в неговите отношения. Ако искате да имате деца, които са отзивчиви и изпитват привързаност към вас, бъдете по-разбиращи, последователни и обичащи родители. Ако искате да имате повече свобода и толерантност от страна на другите в работата си, бъдете по - отговорни, по-склонни да окажете помощ и по-инициативни. Ако искате да ви вярват, бъдете достойни за това.
Подходът „отвътре - навън" означава, че победите врху самите нас трябва да предшестват външните победи, че трябва да се научим да спазваме обещанията пред самите себе си, преди да ги даваме на другите. Означава още, че няма да постигнем успех, ако поставяме личността пред характера и ако се опитваме да усъвършенстваме отношенията си с другите, преди да усъвършенстваме себе си.
„Отвътре - навън" е продължителен процес на обновление, базиран на естествените закони, на които се подчинява човешкото развитие и прогрес. То е спирала нагоре, която води до по-висши форми на отговорна независимост и ефективна взаимозависимост.
Имах възможността да работя с много хора - чудесни хора, талантливи хора, хора, които силно искат да постигнат щастие и успех, хора, притежаващи изследователски дух и чувствителност. Работил съм с бизнесмени, студенти, религиозни и обществени групи, семейства. Но при всички тези контакти не срещнах нито един човек, за когото крайното разрешение на проблемите и постигането на успех да са дошли „отвън - навътре".
Това, което съм виждал, като резултат от прилагането на модела „отвън-навътре", е, че хората ставаш нещастни, чувстват се като жертви с вързани ръце, съсредоточават се върху слабостите на другите и винят обстоятелствата за положението, в което се намират. Виждал съм семейства, в които всеки очаква другия да се промени и говори единствено за неговите прегрешения. Виждал съм спорове в службата, където хората губят по-голяма част от времето и енергията си за да създават правилници, които да принудят хората да действат така, сякаш съществува нещо като доверие между тях.
Членове от семейството ми живеят в три от „горещите" точки на Земята - ЮАР, Израел, Ирландия и аз вярвам, че проблемите по тези места не са разрешени най-вече заради господството на социалната парадигма „отвън - навътре". Всяка групировка е убедена, че проблемът произтича от другите, че ако те се променят или изчезнат, проблемът ще се разреши.
„Отвътре-навън" е драматична промяна на парадигмата за много хора поради обусловеността ни от разпространената съвременна социална парадигма на Етиката на личността. Но съдейки по моя личен и професионален опит - работейки с хиляди хора и от внимателното проучване на успелите хора и общества в историята - аз съм убеден, че много от принципите, заложени в Седемте Навика, са дълбоко вкоренени в нас, в съвестта ни и са част от здравия ни разум. За да ги разпознаем, развием и използваме при решаването на проблемите, трябва да започнем да мислим различно. Трябва да започнем да променяме парадигмите си, да стигнем до новото и по-дълбоко ниво „отвътре – навън”
Убеден съм, че ако ние искрено желаем да разбираме и прилагаме тези принципи в живота си, ще преоткрием истината в думите на Т.С.Елиът:

,,Не трябва да спираме да „пътешестваме", и да изследваме и краят на нашето търсене ще бъде мястото, откъдето сме тръгнали и което ще видим така, сякаш го виждаме за първи път."