ОСНОВНО И ВТОРОСТЕПЕННО ЗНАЧЕНИЕ

Случилото се с моя син, изучаването на възприятията и заниманията с литературата, посветена на успеха, се обединиха, за да доведат до един от тези т. нар. моменти „Аха!" или евристични преживявания в живота, когато изведнъж нещата придобиват яснота. Внезапно открих голямото значение на Етиката на личността и ясно разбрах неуловимите и често труднодостъпни за съзнанието несъответствия между това, което знаех, че е истина (неща, на които ме бяха учили като дете и които бяха за мене неоспорима ценност) и теориите за бързи корекции на личността, които ме заобикаляха отвсякъде. Разбрах защо, работейки в продължеше на години с хора от всевъзможни социални прослойки, непрекъснато се натъквах на факта, че нещата, които преподавах и знаех, че са ефективни, се разминаваха с тези широко разпространени разбирания.
Не твърдя, че елементи от Етиката на личността - личностният растеж, комуникативните умения, стратегиите за въздействие върху другите и позитивното мислене - не са полезни и понякога дори важни за постигането на успех. Вярвам, че са такива. Но те играят второстепенна, а не главна роля. Може би в използването на нашия човешки капацитет за градеж върху основата на поколенията преди нас, ние толкова сме се съсредоточили върху нашето собствено изграждане, че сме забравили фундамента, който държи всичко заедно - късайки ризата, която не сме съшили сами, забравяме, че тя е трябвало да бъде ушита.
Ако се опитвам да използвам стратегии и тактики, за да влияя върху хората, да ги карам да правят това, което аз искам, да работят по-добре, да бъдат по-мотивирани и да ме харесват, а характерът ми в основата си е пропукан, белязан с двойнственост и неискреност, едва ли бих постигнал успех в дългосрочен план. Моята двойнственост ще предизвиква недоверие и всичко, което правя, дори използвайки т. нар. методи за добри човешки взаимоотношения, ще бъде възприемано като манипулация. Няма значение колко красноречива е реториката и колко добри са намеренията - ако няма доверие, няма я и основата за постигане на траен успех. Само истинската и дълбока доброта вдъхва живот на техниките за общуване.
Съсредоточаването само върху техниките е като зубренето в училище. Може и да успеете, може дори да получите добри оценки, но ако не полагате усилия ден след ден, нито ще можете да овладеете истински изучаваните предмети, нито ще развиете собствения си ум.
Представяте ли си колко нелеп би бил опитът да се отнесете по подобен начин към стопанисването на една ферма - да забравите да засадите през пролетта, да си играете цяло лято, а през есента да се опитате да съберете реколтата? Фермата е естествена природна система. Усилията трябва да бъдат положени и естественият процес трябва да бъде следван стъпка по стъпка. Вие винаги ще жънете само това, което сте посели - друг, по-лесен, път няма.
Този принцип е валиден и в човешкото поведение, и в човешките взаимоотношения, защото те също са естествени системи, базирани върху закона за жътвата. В краткосрочен план, в изкуствена социална система, каквато е училището, бихте могли някак си да „избутате", ако се научите да манипулирате и пригаждате към себе си въведените от хора правила, ако успявате да „играете играта". В повечето еднократни или краткосрочни човешки отношения бихте могли да използвате Етиката на личността, влагайки чара и умението си да общувате, претендирайки, че се интересувате от желанията и интересите на другите, за да направите благоприятно впечатление. Бихте могли да усвоите бързи и лесни техники, които дори биха могли и да проработят за кратко време, но вторичните черти сами по себе си нямат постоянна стойност при дългосрочни връзки, Постепенно, ако липсва цялостност и сила на характера, предизвикателствата на живота ще изтласкат истинските мотиви на повърхността и временния успех ще отстъпи пред провала в човешките отношения.
При много хора, чиито таланти са социално признати, отсъства първичната доброта и величие на характера. Рано или късно това се забелязва във всяка дълготрайна връзка, която те имат, независимо дали връзката е с колега, съпруг (а), приятел или дете, изживяващо криза на идентичността. Характерът е този, който най-красноречиво се проявява в комуникацията с другите. Както се е изразил Емерсън: „Крещиш толкова силно в ушите ми, че не мога да чуя какво ми казваш".
Разбира се, има и хора, които притежават сила на характера, но им липсват умения за комуникация. И това несъмнено оказва влияние върху качеството на взаимоотношенията им. Но ефектът все пак си остава вторичен.
В крайна сметка, това, което сме, е много по-важкно от това, което казваме или правим. И Всички го знаем. Има хора, на които се доверяваме безрезервно, защото познаваме техния характер и е без значение дали са красноречиви или не, дали владеят техники за комуникация или не - ние просто им вярваме и работим успешно с тях.
По думите на Уилям Джордж Джордан: „За добро или за зло, в ръцете на всеки индивид е дадена чудодейна сила - тихото, несъзнателно, невидимо влияние на неговия живот, то е постоянното излъчване на това, което човек е всъщност, а не на онова, което претендира, че е."

СИЛАТА НА ПАРАДИГМАТА

Седемте навика на високоефективните хора включват много от основните принципи на човешката продуктивност. Тези навици са основни, те са първични. Те представляват интернализация на правилните принципи, върху които се градят дълготрайното и успехът.
Но преди да разгледаме подробно тези Седем Навика, трябва да разберем собствените си „парадигми" и да се научим да ги променяме.
Етиката на личността и Етиката на характера са примери на социални парадигми. Думата „парадигма” има гръцки произход. В началото тя е била научен термин, а сега се употребява за обозначаване на модел, теория, възприятие, предпоставка или отправна система. В по-широк смисъл парадигмата е начинът, по който „виждаме света" - не в смисъл на визуално възприятие, а в смисъл на възприемане, разбиране и интерпретиране.
За нашата цел нека си представим парадигмата като карта. Ние Всички знаем, че „картата не е самата територия" - тя само обяснява и показва някои нейни аспекти. По същия начин и парадигмата е теория, разяснение и модел на нещо друго. Представете си, че искате да отидете на определено място в Чикаго. Картата ще Ви свърши идеална работа, но какво би станало, ако вместо карта на Чикаго поради печатна грешка държите в ръцете си карта на Детройт. Представяте ли си конфузната ситуация, в която бихте изпаднали и колко непродуктивно бихте се опитвали да достигнете своята цел.
Можете да се опитате да промените поведението си - ще опитате по-настоятелно, ще проверите детайлите. Но всичките ви усилия само ще помогнат да се окажете на погрешното място по-бързо.
Можете да се опитате да промените нагласата си - ще се опитате да мислите по позитивно. Пак няма да стигнете там, където отивате, но може би вече няма да се тревожите твърде много, вашето отношение към нещата ще бъде толкова положително, че ще бъдете щастливи където и да отидете. Но въпросът е, че вие все още ще бъдете на погрешното място. Първичният проблем няма нищо общо с вашето поведение или нагласата ви. Всичко е свързано с това, че не разполагате с истинската карта. Ако притежавате картата на Чикаго, тогава настоятелността ви ще бъде от значение и когато се сблъскате с непредвидени пречки по пътя? тогава отношението ви към нещата ще ви помогне. Но първото и основно изискване е достоверността на картата.
Всеки един от нас има множество карти в главата си, които могат да бъдат разделени на две основни категории. Карти на нещата, такива каквито са (или реалности), и карти на нещата, такива каквито би трябвало да бъдат или ценности. Ние интерпретираме всичко, което преживяваме, съобразно тези умствени карти. Много рядко си задаваме въпроса дали са верни, защото обикновено дори не съзнаваме, че ги притежаваме. Ние просто приемаме, че начинът, по който виждаме нещата, е начинът, по който те наистина съществуват, или е начинът, по който те би трябвало да съществуват. Нашето отношение към нещата и поведението ни се обуславят от тези допускания. Начинът, по който виждаме нещата, определя начина, по който мислим и по който се държим.
Преди да продължим, нека експериментираме нещо. Погледнете за няколко секунди следващата рисунка /фиг1/. После погледнете по-следващата /фиг2/и опишете какво виждате. Жена ли виждате? На колко години мислите, че е тя, как изглежда, каква си я представяте? Вие сигурно ще я опишете като дама на около двадесет и пет години, хубава, с малък нос и аристократично излъчбане. Ако не сте женен, сигурно бихте я поканили на среща. Ако сте моден дизайнер, вероятно бихте я взели за модел.

фиг.2

Но как бихте реагирали, ако ви кажа, че грешите и че рисунката е на седемдесет-осемдесет годишна жена с голям нос и изобщо не прилича на манекен, а по-скоро се нуждае от помощ, докато пресича улицата? Кой е прав? Погледнете рисунката. Виждате ли старата Жена? Ако не можете, продължете да гледате. Виждате ли големия й гърбав нос? Шала и? Ако двамата с вас си говорим лице в лице, бихме могли да обсъдим картината. Вие ще ми опишете какво виждате, аз ще направя същото и ще продължим да разговаряме, докато не си изясним ситуацията. Но понеже не можем да направим това вижте сега следващата рисунка /фиг3/ и се върнете на втората. Сега виждате ли старата жена? Важно е да я видите сега, преди да продължите по-нататък.

фиг.3

За първи път се сблъсках с това упражение преди много години в Харвардската бизнес школа, където лекторът го използваше, за да демонстрира красноречиво как двама души могат да виждат едно и също нещо, да не са съгласни един с друг и все пак и двамата да бъдат прави. Това не е въпрос на логика, а на психология. Тогава лекторът донесе в аудиторията тесте големи картички, от които половината бяха с образа на младата жена, а другата част с образа на старицата. Той разпредели картичките между курсистите и ни накара да се концентрираме за около десет секунди върху тях, преди да му ги върнем, след това той прожектира на екран картината от фиг.2 и накара курса да опише онова, което вижда. Почти всички, които бяха гледали картичката с младата жена, съзряха първо нея. Онези, които пък бяха гледали образа на старицата, видяха именно старица. Професорът накара двама души от различните групи да опишат какво виждат.
- Какво разбираш под „стара Жена"? Но тя не може да е на повече от 20-22 години!
- О, ти навярно се шегуваш! Тя е на 70, може би на 80.
- Но какво ти става? Сляп ли си? Тази госпожица е млада и красива. Бих я поканил на среща!
-Красива?! Стар чувал!
Спорът продължи и всеки твърдо отстояваше позицията си. И това ставаше, макар и да бяха наясно, че демонстрацията е свързана с темата за съществуването и на друга гледна точка - нещо, което мнозина от нас никога не признават. В началото само неколцина от студентите се опитаха да погледнат картината от друга гледна точка.
След период на безуспешен опит за комуникация, един от студентите се изправи до екрана и посочи щрих от картината:
- Ето, тоба е колието на младата жена. Друг се обади:
- Не, тоба е устата на възрастната жена.
След продължително обсъждане на специфични детайли най-после започнахме да проумяваме какво виждат останалите. Ала когато погледнехме настрани и после пак към картината, неизбежно съзирахме първо онова, което предварително бяхме видели на картичката за десетте секунди.
Често използвам тази демонстрация, когато работя с хора или организации, защото тя разкрива в дълбочина същността на личната и междуличностната ефективност. Тя показва преди всичко колко силно предварителните условия влияят върху нашите възприятия и парадигми. Щом десет секунди са в състояние да окажат такова влияние върху начина, по който виждаме нещата, то какво да кажем за обусловеното от целия ни досегашен живот? Влиянията на семейството, училището, църквата, работната среда, приятелите, колегите и модерните социални парадигми като Етиката на личността - те всички оказват своето мълчаливо и неосъзнато въздействие, спомагайки за оформянето на нашите парадигми и карти.
Демонстрацията показва също така, че тъкмо парадигмите са източникът на нашите нагласи и поведение. Не можем да действаме цялостно и пълноценно извън тях. Не можем да сме цялостни и единни, ако говорим и вършим едно, а виждаме друго. Ако спадате към онези деветдесет процента от хората, които виждат в рисунката младата дама, несъмнено ще ви е трудно да мислите за нея като за старица, на която бихте помогнали да пресече улицата. И вашето отношение към нея, и вашето поведение ще бъдат в съответствие с начина, по който я виждате и възприемате.
Това изважда на показ един от основните недостатъци на Етиката на личността. Опитът да променим отвън нагласите и поведението си не може да бъде резултатно в дългосрочен план, ако не успеем да изучим основните си парадигми, които определят нагласите и поведението си. Демонстрацията, също така, показва колко силно влияние оказват парадигмите върху начина, по който общуваме с другите. Ние си мислим, че виждаме нещата ясно и обективно, но започваме да разбираме, че другите може да ги възприемат различно, в зависимост от тяхната, изглеждаща също така ясна и обективна, гледна точка. Какво виждаме, зависи от това от каква позиция го гледаме.
Всеки един от нас е склонен да мисли, че вижда нещата такива каквито са, т. е. че е обективен. Но съвсем не е така. Ние виждаме света не такъв, какъвто той е, а такъв, каквито сме ние; така, както сме настроени да го виждаме, ние всъщност описваме самите себе си, своите възприятия и парадигми. Когато другите не са съгласни с нас, ние веднага решаваме, че те грешат. Но както ясно показа направеният от нас експеримент, хората виждат нещата различно, изхождайки от собствената си нагласа. Това не означава, че факти не съществуват. В експеримента двама души под влияние на различните подготвителни картини разглеждат третата заедно. И двамата виждат едни и същи неща - черни линии и бели пространстба - и двамата ги признават за факти. Но тяхната интерпретация изразява предварителната им нагласа и показва, че фактите са без стойност, когато не са интерпретирани.
Колкото повече осъзнаваме основните си парадигми, карти или предварителни нагласи и колкото повече осъзнаваме степента, в която те и житейският ни опит ни влияят, толкова повече бихме могли да поемем отговорност за тези парадигми, да започнем да ги изследваме, да ги изпробваме в действителността, бихме започнали да изслушваме другите, бихме били отворени за техните възприятия и така бихме получили по-обща картина на нещата и по-обективен поглед върху тях.