В над двадесет и пет годишната си работа с хора от бизнеса, академичните среди, както и с много семейства, имах възможност да контактувам с личности, постигнали изключителен успех, но в същото време изпитващи вътрешно неудовлетворение, имащи дълбока нужда от личностна цялост и ефективност, и стремящи се към здрави и градивни отношения с другите.
Предполагам, че някои от проблемите, които те споделиха с мен, са ви познати:

„Постигнах своите цели в кариерата си и имам изключителен професионален успех. Това, обаче, ми костваше личния и семейния живот. Не разбирам вече жена си и децата си. Дори не съм сигурен дали познавам себе си и не мога да преценя кое наистина е важно за мен. Задавам си въпроса-дали наистина си е струвало усилията?"

„Започнах нова диета - за пети път през тази година. Знам, че съм пълна и наистина искам да се променя. Прочетох всички нови книги по въпроса, поставях си цели, опитвах се да се организирам и да мисля позитивно и си казвах какво трябва да напраВя. Но не успявах. След няколко седмици, отново се провалях. Просто не мога да устоявам и не мога да спазвам обещанията, които съм дала пред себе си."

,,Посещавам курс след курс по ефективен мениджмънт. Очаквам много от моите служители и се старая с всички сили да се държа приятелски и да се отнасям добре с тях. Но в отговор не чувствам никаква лоялност от тяхна страна. Мисля си, че ако отсъствам дори само един ден по болест, те ще прекарат времето в приказки на чашка кафе. Защо не мога да ги науча да бъдат независими и отговорни или пък да намеря служители, които биха могли да бъдат такива ?”

„Синът ми е тийнейджър - непокорен е, не ме слуша, започнал е да взема наркотици. Каквото и да се опитам да кажа е напразно - той не ме слуша. Какво да правя?”

„Имам толкова много неща за вършене и все нямам достатъчно време. Чувствам се потисната по цял ден, всеки ден, седем дни в седмицата. Посещавах курсове за организация и управление на времето и опитах половин дузина системи за лично планиране. Но те твърде малко ми помогнаха, защото все още не чувствам, че живея щастливия, продуктивен, спокоен живот, който бих искала да водя"

„Бих икала да науча децата си да ценят труда. Но за да ги накарам да свършат нещо, трябва да вися над главите им, да слушам мънкалия и оплаквания. По-лесно ми е аз да свърша работата. Защо те сами не могат да изпълнят задълженията си с радост, без постоянно да им ги напомням?"

„Аз съм заета - наистина заета, но понякога се чудя дали това, което правя в края на краищата, има някакво значение. Наистина бих искала да вярвам, че има смисъл в моя живот и, че по някакъв начин съм допринесла за доброто в света."

„Когато викдам, че мои приятели или роднини постигат успех или признание, аз ги поздравявам и се усмихвам ентусиазирано, но отвътре нещо ме яде., Защо се чувствам така?"

„Имам силен характер и знам, че в почти всички отношения с хората мога да контролирам резултатите в дадена ситуация. Често го правя, влияейки върху другите да вземат решението, което аз предпочитам. Премислям всичко внимателно и смятам, че моите идеи са най-доброто решение за всички, но се чувствам неудобно. Винаги се чудя какво ли в действителност си мислят хората за мен.”

„Бракът ми пропада. Ние не спорим и не се караме, но просто вече не се обичаме. Съветвали сме се със семеен консултант, опитвали сме различни неща, но нищо не помага."

Това са дълбоки и болезнени проблеми - проблеми, които не могат да се разрешат набързо.
Преди няколко години моята съпруга Сандра и аз се сблъскахме с подобен проблем. Един от синовете ни имаше затруднения в училище. Не успяваше да се справи с преподавания материал, дори не знаеше как да използва инструкциите за решаване на изпитните тестове, да не говорим за решаване на самите тестове. Той беше социално незрял и затова често поставяше хората около себе си в неудобно положение. Беше нисичък, клъощав и с некоординирани движения - например, замахваше с бейзболната бухалка още преди да са му подали топката. Околните го бяха взели на подбив.
Сандра и аз много искахме да му помогнем. Чувствахме, че ако по принцип е важно да се постигне успех в някоя област от живота, то за нас е изключително важно да успеем като родители. Затова бяхме особено внимателни в отношението си към него, опитвайки се да променим неговото поведение и държание. Стараехме се да го подкрепяме психически чрез техники за позитивно мислене. Казвахме му: „Хайде, сине! Можеш да го направиш! Знаем, че можеш! Премести си ръцете малко по-високо на бухалката и внимавай за топката! Не замахвай, преди тя да е дошла събсем близо до теб!" Ако той постигнеше малък напредък, започвахме още по-ентусиазирано да го насърчаваме - „Това е добре, сине, давай! Продължавай!..."
Когато другите му се присмиваха, внимателно ги смъмряхме:
„Оставете го. Не му досаждайте, той още се учи." А синът ни през сълзи казваше, че никога няма да успее да стане добър в тази игра, а освен това и никак не харесвал бейзбола.
Изглеждаше, че с нищо не можем да му помогнем и бяхме сериозно разтревожени. Нашата безпомощност се отразяваше и върху неговата самооценка. Опитвахме се да бъдем позитивни и да му вдъхваме смелост, но след поредния си неуспех се отдръпнахме и се опитахме да погледнем на ситуацията от друг ъгъл.
Професионалните ми ангажименти по това време бяха свързани с проблема за усъвършенстването и обучението на ръководните кадри. Работех с много групи из цялата страна и два пъти месечно изготвях учебни програми върху комуникацията и възприятието за участниците в програмата на Ай Би Ем (IВМ) за развитие на ръководителите.
Докато правех проучвания и се подготвях за лекциите, силно се заинтересувах от това как се формира възприятието, как то определя начина, по който виждаме света, и как, от своя страна, този начин на виждане влияе върху нашето поведение. Този интерес ме доведе до теорията за „очакването" и за самоосъществяващите се предсказания или т. нар. „Ефект на Пигмалион". Той ме доведе и до осъзнаването на това колко дълбоко обусловени са нашите възприятия. Разбрах, че трябва да обръщаме внимание не само на света, който е край нас, но и на призмите, през които гледаме този свят, защото именно те определят нашите интерпретации на света.
Докато със Сандра обсъждахме нещата, които преподавах на групата от Ай Би Ем, и коментирахме нашата собствена проблематична ситуация, започнахме да осъзнаваме, че това, което правим, за да помогнем на сина си, не е в хармония с начина, по който самите ние, неговите родители, го виждаме. Вглеждайки се честно и откровено в най-дълбоките си чувства, открихме, че дори и ние го възприемаме като изостанал и неадекватен. Нямаше никакво значение колко много внимавахме в отношението и поведението си спрямо него. Усилията ни бяха напразни, защото въпреки действията и думите ни това, което наистина му съобщавахме, беше: „Ти не си способен за нищо и трябва да бъдеш закрилян." Започнахме да осъзнаваме, че ако наистина искахме да променим ситуацията, първо трябва да променим себе си. А можем да променим себе си, само ако променим своите възприятия.

ЕТИКА НА ЛИЧНОСТТА
И ЕТИКА НА ХАРАКТЕРА

По това време, заедно със заниманията си върху възприятията, бях започнал и едно задълбочено изследване на литературата по въпроса за постигането на успех, публикувана в САЩ от 1776 година насам. Четях и преглеждах буквално стотици книги, материали и есета из областта на популярната психология, самоусъвършенстването и методите и начините за самопомощ. Бях на път да извлека есенцията и да обобщя същността на това, което според свободните и демократични хора е ключът към успешния Живот.
Докато моето изследване ме връщаше назад във времето и бродех из писаното за успеха от двеста години насам, открих една изумителна структура и модел, които се открояваха в съдържанието на тази литература. Познавайки своята собствена болка и срещайки се с подобни болезнени проблеми в живота на хората, с които бях работил през последните години, започнах все по-ясно да осъзнавам, че по-голямата част от литературата за успеха през последните 50 години е повърхностна и незадълбочена. Тя е изпълнена със социални предразсъдъци, техники и бързи поправки - предлага социални лепенки и аспирин за сериозните проблеми и понякога дори изглежда, че ги разрешава временно, но оставя дълбоките хронични проблеми да загноят недокоснати и да се появяват на повърхността отново и отново.
В рязък контраст с модерните писания почти всичко в литературата от първите 150 години обръща внимание на това, което може да се нарече Етика на характера като основа на успеха - неща като цялостност, търпение, постоянство, въздържаност, смирение, кураж, справедливост, работливост, непринуденост, скромност и придържане към Златното правило ,.Не прави на другите това, което не искаш да ти направят на теб", Автобиографията на Бенджамин Франклин, например, е ярък представител на този тип литература. Тя в същността си е разказ за усилието на един човек да интегрира дадени принципи и навици дълбоко в природата си.
Етиката на характера учи, че съществуват основни принципи на ефективния живот и че хората могат да постигнат истински успех и трайно щастие само ако научат и включат тези принципи в основата на характера си.
Скоро след Първата световна война, обаче, общоприетото разбиране за успеха претърпява промяна и от Етиката на характера се насочва към това, което наричаме Етика па личността. Успехът става функция на личността, на нейния обществен образ, на нагласите и поведенията, на уменията и техниките, улесняващи процеса на човешките взаимоотношения. Етиката на личността съдържа две главни насоки: първата включва техники за социални контакти и публични изяви, а втората - позитивен начин на мислене (ПНМ).
Част от тази философия се изразява във вдъхновяващи и понякога валидни максими от рода на: „Вашата нагласа определя вашето социално положение", „Усмивката печели повече приятели от навъсената физиономия", „Каквото човек си представи и в каквото повярва, това ще постигне".
Други елементи на този подход са неприкрито манипулативни, дори измамни, окуражаващи хората да прилагат техники, с които да накарат другите да ги харесват, или да получат това, което желаят.
Част от тази литература признава характера като една от съставките на успеха, но подчертава именно неговата съставност, като го разделя на отделни части, вместо да го разпознава като фундаментална основа и катализатор на този успех. Що се отнася до Етиката на характера тя съответства повече на любезната неискреност в проявата на чувствата. Нейните основни похвати са техниките за бързо справяне и повлияване, стратегия за силови въздействия, уменията за общуване и позитивните нагласи.
Започнах да осъзнавам, че Етиката на личността се явява подсъзнателният извор за решение на проблема, с който Сандра и аз трябваше да се преборим в отношението към нашия син. Размишлявайки задълбочено за разликата между Етиката на характера и Етиката на личността, стигнах до извода, че Сандра и аз сме вторачени в социалното огледало, отразяващо доброто поведение на другите ни деца и където този наш син просто не се вместваше. Нашата роля на добри и грижовни родители, нашият образ в собствените ни очи беше по-дълбок и обемащ, отколкото образа на нашия син, и това може би му влияеше. Ние се бяхме задълбочили повече в начина, по който виждахме и решавахме проблема, отколкото в онова, което беше наистина добро за нашия син.
Разговаряйки помежду си със Сандра, болезнено осъзнахме огромното влияние на нашия характер и мотив, разбрахме своето възприятие за сина ни. Бяхме наясно, че социалните ни мотиви за сравнение не са в съзвучие с нашите най-съкровени ценности и водят до условна любов и до чувство за малоценност в нашия син. Затова решихме да насочим усилията си върху самите нас - не върху прилаганите от нас техники, а върху най-дълбоките ни мотиви и върху начина, по който възприемаме сина си. Вместо да се опитваме да го променим, ние решихме да застанем отстрани, да отделим себе си от него, за да видим неговата идентичност, индивидуалност, самостоятелност и ценност.
Вниквайки в дълбочината на собствените си мисли с вяра и молитва, ние започнахме да схващаме нашия син в цялата му уникалност. Видяхме в него богат потенциал, който би могъл да се реализира по свой собствен начин и със свое собствено темпо. Решихме да се успокоим, да се отстраним от пътя му и да дадем възможност на неговата индивидуалност да се прояви. Видяхме естествената си роля в това да го подкрепяме, да му се радваме и да го ценим. Съзнателно заработихме върху нашите мотиви и си създадохме вътрешни извори на сигурност, така че нашите собствени чувства за стойност да не са зависими от „приемливото" поведение на децата ни.
Успоредно с отърсването от старото ни възприятие за нашия син и развиването на нови ценностни мотиви, в нас започнаха да се пораждат и нови чувства. Открихме, че можем да му се радваме, вместо да го сравняваме и оценяваме. Престанахме да го вместваме в нашето виждане за него и да го преценяваме спрямо социалните очаквания. Вече не се опитвахме любезно и позитивно да го манипулираме спрямо общоприетия социален образец. По този начин, успяхме да го видим адекватен и способен да се справя с живота, което ни накара да престанем да го защитаваме от присмеха на другите.
Очевидно беше свикнал с нашата закрила и затова премина през мъчителни фази на отдръпване, което ние приехме спокойно. „Ти нямаш нужда от нашата защита - гласеше мълчаливото ни послание. - При теб всичко е наред."
С течение на времето, през следващите седмици и месеци, той започна да чувства тиха увереност в собствените си сили и успя да се утвърди. Преценен чрез стандартния социален критерий, той стана блестящ в академично, социално и физическо отношение - изпреварвайки т. нар. естествен процес на развитие. Започна да получава само отлични бележки и след години беше избиран неколкократно на ръководни постове в студентски организации, изяви се като прочут в целия щат атлет и постигна най-високите академични оценки. Той стана отговорен и добросърдечен, което му позволи да контактува пълноценно с различни хора.
Сандра и аз вярваме, че „социално впечатляващите" постижения на сина ни бяха по-скоро израз на усещането, което той имаше за себе си, а не отговор на някакви социални изисквания и награди. Това беше впечатляващо преживяване за мен и Сандра, изпълнено с указания за отношенията ни с нашите други деца, а също така и за изпълнение на другите ни социални роли. В дълбок личен план осъзнахме Жизненоважната разлика между Етиката на характера и Етиката на личността. Това наше виждане е най-добре изразено в Давидовите псалми, където е казано: „Претърси сърцето си с цялата си прилежност, защото от него извират житейските блага."

следва на страница 2