Стремежът на живота
За да вървиш по Пътя
Далечен път
КОЙ търси?
Лъжата в смърт е
Подаръците
Полет към Нищото и Всичкото
Готова ли съм за слънцето

Стремежът на живота

Какво е той – животът ми?
Или може би какво не е?
Едно пътуване. Една мечта. Една цел. Един стих... Кой знае?
Имам си всичко, което подобава на един човек. Имам си мечта. Имам любимо място, където искам да отида. Имам любими неща, които искам да правя. Имам любим човек, който искам да срещна. Имам желания, пиша стихове... Да. Аз имам много неща. Имам много неща, които... никога няма да имам!

Имам любими неща, които искам да правя, но никога няма да изпитам пълното удоволствие от тях, защото какво ще правя после, когато ми омръзнат? Имам любимо място, където искам да отида, но никога няма да стигна до там, защото после къде ще отида? Ще трябва да спра и да остана там, а това е ужасно. Имам мечта, която никога няма да постигна, защото после към какво ще се стремя? Имам път, по който вървя, но който няма край. Ако имаше, не би бил път, а задънена улица. И както вървя, пътят става пътека, а после и тя изчезва и аз разбирам, че съм в пустинята, сам, без път. Захващам се с нещо ново и го правя с ентусиазъм, себеотдаване и непоколебимост, защото зная, че никога няма да го завърша. Всичко може да се развива до безкрай, а аз все някога ще умра. Имам любим човек, който никога няма да срещна, защото ако го срещна, в него няма да открия нищо повече, освен себе си и това ще ме направи още по-сам, отколкото, когато съм сам.
И стиховете, поезията... Любим въпрос към поетите е: “Кое е най-хубавото Ви стихотворение?” Любимият отговор на поетите е “Него още не съм го написал/а”. Аз, като един непретенциозен поет, ще кажа, че никога няма да напиша най-хубавото си стихотворение. Ей така ще си стоя до последно някоя нощ загледан в луната с химикалка в ръка, а пред мен ще има лист с недовършено стихотворение – няколко реда, задраскани и поправени думи. И когато умра, може би приятелите и близките ми ще кажат, че уви, не съм успял да завърша най-хубавото си стихотворение. Колко жалко!

Е, какво стана сега? Къде е смисълът на живота ми? Смисълът не е в мен или в това, което правя. Смисълът е в Него и в това, което Той прави чрез мене. Какво съм аз? Само една илюзия, само един сън. Аз съм нищо, а Той е всичко. Когато правя нещо, Той го прави чрез мен. Затова продължавам да правя. Затова продължавам да живея. Затова продължавам да вървя към любимото ми място, което никога няма да достигна. Затова продължавам да се стремя към мечтите и целите си, знаейки, че никога няма да ги постигна и ще се проваля. Затова продължавам да търся любимия си човек, знаейки, че никога няма да го срещна. Затова продължавам да пиша стихове, знаейки, че никога няма да бъда удовлетворен от написването на най-хубавото си стихотворение...

Защото смисълът е в стремежа на живота тук. И когато всичко се провали, когато един ден остана с празни ръце, сам, излъган и отхвърлен от света и хората, тогава няма да имам нищо. Нищо, освен стремежа, който съм практикувал през целия си живот... и себе си. Няма да имам нищо, освен стремежа към нещата, които никога няма да имам, които ще останат далеч зад мен. Да. Защото където и да отида, каквото и да правя и не правя, каквото и да се случва, аз все ще се стремя. Аз ще съм този, който се стреми и нищо няма да може да ме заличи и покрие, защото няма нищо друго, освен мене и моя стремеж. И тогава ще се огледам в стремежа си и ще видя Този, Който цял един живот се е стремил и се е превърнал в самия стремеж. Тогава ще е останал Този, Който е живял чрез един обикновен човек познат на света като Васко/Vasko.
Ще се случи ли това, което казвам? Вярно ли е всичкото това? Няма никакво значение. Важно е усещането, то е вярното. Всяко усещане е вярно, каквото и да е то.
А вие какво усещате?

Васил Йорданов