Когато някой си отива, то е, за да се появи някой друг - отново ще срещна любовта.

Отново съм свободен, но това е само усещане; свободата не означава липса на отговорности, а възможност да избирам и да се обвържа с най-подходящата за мен жена.

В течение на много години бях изучавал и практикувал магия, алхимия, окултни науки; бях запленен от идеята, че група хора притежават огромна власт, която по никакъв начин не би могла да бъде споделена с останалата част от човечеството, защото би било рисковано този огромен потенциал да попадне в неопитни ръце. Участвах в тайни общества, обвързвах се с екзотични секти, купувах много скъпи книги, които не се продаваха по книжарниците, посвещавах невероятно много време на ритуали и призовавания на свръхестествени сили. Непрекъснато влизах и излизах от групи и братства, винаги изгарящ от нетърпение да се срещна с някой, който най-сетне да ми разкрие тайните на невидимия свят, и винаги разочарован да открия, че в крайна сметка мнозина от тези хора - въпреки че бяха добронамерени - се ограничаваха с това да следват една или друга догма, превръщайки се в повечето случаи във фанатици. Защото именно фанатизмът е единственият изход за съмненията, които непрестанно терзаят човешката душа.
Открих, че много от ритуалите наистина действат. Но открих и че тези, които наричаха себе си учители и познавачи на тайните на живота, които твърдяха, че познават техниките, даващи на всеки човек възможността да постигне всичко, което желае, именно тези хора бяха изгубили напълно връзката с древните учения. Да вървя по пътя до Сантяго, да контактувам с обикновени хора, да открия, че Вселената говори на свои собствен език, състоящ се от „знаци" и който бих могъл да разбера само ако отворя душата си за случващото се около мен — всичко това ме накара да се усъмня, че окултизмът е единствената врата към тези тайни. В книгата за Пътя започвам да търся други възможности за духовно израстване и стигам до следното заключение: „Достатъчно е да внимаваш; уроците сами идват при теб, когато си готов, и ако забелязваш знаците, винаги ще научаваш това, което ти е необходимо, за да направиш следващата стъпка."

Какво означава Банка за услуги?
- Ти знаеш. Всеки човек знае.
- Възможно е, но все още не мога да разбера какво имаш предвид.
- За пръв път се споменава за нея в книгата на един американски писател. Това е най-могъщата банка на света. Има я във всички сфери на живота.
- Идвам от страна, в която няма литературни традиции. Не бих могъл да направя услуга на никого.
- Това няма никакво значение. Ще ти дам един пример: знам, че ти ще се издигнеш и един ден ще си много влиятелна личност. Знам го, защото навремето и аз бях като теб, амбициозен, свободолюбив, честен. Днес не притежавам енергията, която имах някога, но искам да ти помогна, защото не мога и не желая да стоя на едно място, мечтая не да се пенсионирам, а да продължа така интригуващата борба за живот, власт, слава.
Ще започна да правя вноски по твоята сметка - тези вноски обаче не са в пари, а в контакти. Ще те представя на една или друга личност, ще улесня някои сделки, стига да са законни. Ти ще знаеш, че си ми задължен, въпреки че аз никога не вземам комисионна.
- И един ден...
- Точно така. Един ден ще поискам нещо от теб, ти можеш да откажеш, но знаеш, че си ми задължен. Ще направиш това, което искам, а аз ще продължа да ти помагам, другите ще разберат, че си почтен човек, и също ще започнат да правят вноски по твоята сметка - отново под формата на контакти, защото светът се състои само от контакти. Те също ще поискат нещо от теб някой ден, ти ще се съгласиш и ще ги подкрепиш, защото те са ти помогнали, и така с времето ще имаш собствена мрежа из целия свят, ще познаваш всички, които са ти необходими, и влиянието ти ще нараства все повече.
- Но мога и да откажа да направя това, за което ме молиш.
- Разбира се. Банката за услуги е рискована инвестиция подобно на всяка друга банка. Ти отказваш да ми направиш услугата, за която съм те помолил, смятайки, че съм ти помогнал, защото си заслужавал, защото си върхът и всички сме длъжни да признаем, че имаш талант. Хубаво, аз ти благодаря и се обръщам към друга личност, по чиято сметка съм правил вноски. Но от този момент нататък всички ще знаят, без да е нужно да казвам каквото и да било, че на теб не може да се разчита.
Ще можеш да израснеш донякъде, но не толкова, колкото би искал. В определен момент животът ти ще тръгне надолу, ти ще си малко доволен, малко тъжен, няма да бъдеш неудачник, но няма и да се реализираш напълно. Няма да си ни студен, ни горещ и понеже ще си хладък, ще те повърна из устата си, казва някакъв евангелист в една от свещените книги.

За пръв път осъзнавам, че причината за всичките ми предишни разочарования във връзките и браковете ми е била не в жените, които съм познавал, а в собствената ми неудовлетвореност. Единствено Естер прозря, че за да достигна до нея, трябва най-напред да достигна до самия себе си.

- Точно в това е проблемът. Имам всичко, но съм нещастна. И не съм единствената: през всичките тези години интервюирах и общувах с всякакви хора - бедни, богати, могъщи, материално задоволени. В очите на всички тях открих безкрайна печал. Тъга, за която те невинаги си признават, но която се чете в погледите им, независимо от това, което ми казваха. Слушаш ли ме?
- Слушам те. Размишлявам. Значи според теб никой не е щастлив?
- Някои хора изглеждат щастливи, но те чисто и просто не се замислят по тази тема. Други кроят планове: ще имам мъж, дом, две деца, вила. И докато се опитват да ги постигнат, приличат на бик, който търси тореадора: реагират инстинктивно, втурват се напред, без да знаят къде е целта. Успяват да си купят мечтаната кола, успяват да си купят дори ферари, смятат, че в това е смисълът на живота, и никога не си задават въпроса дали наистина са щастливи. Въпреки това очите им са пълни с тъга, за която дори самите те не подозират, че носят в душите си. Ти щастлив ли си?
- Не знам.
- И аз не знам дали всички хора са нещастни. Знам, че винаги са заети: да блъскат в извънработно време, да се грижат за децата си, за партньора си, за кариерата си, за дипломата си, за това какво трябва да свършат на другия ден, какво трябва да купят, какво трябва да правят, за да не изпитват комплекс за малоценност, и прочие. Всъщност малко хора ми казват, че са нещастни. Повечето заявяват: „Чувствам се чудесно, постигнах всичко, което исках." Тогава ги питам: „Кое ви прави щастливи?" Отговорът е: „Имам всичко, за което мога да мечтая - семейство, дом, работа, здраве." Питам ги още: „А замисляли ли сте се дали това е всичко в живота?" Отговорът е: „Да, всичко." Повтарям въпроса си: „Тогава излиза, че смисълът на живота е в работата, семейството, децата, които ще пораснат и ще ви напуснат, мъжа или жената, у които истинската страст ще отстъпи място на приятелството. А един ден ще спрете и да работите. Какво ще правите, когато това се случи?"
Отговор: няма отговор. Сменят темата.
Всъщност отговарят: „Когато децата ми пораснат, когато мъжът ми/жена ми се превърне в приятел и престане да бъде страстен любовник, когато се пенсионирам, ще имам достатъчно свободно време да осъществя мечтата си да пътувам."
Въпрос: „Но нали казахте че сега сте щастливи? Не правите ли това, за което винаги сте мечтали?" И на това място казват, че са много заети, и сменят темата.
Ако продължа да настоявам, накрая откриват, че нещо им липсва. Президентът на фирмата все още не е сключил сделката, за която мечтае, домакинята би искала да разполага с по-голяма свобода или с повече пари, влюбеното момче се бои да не изгуби любимата си, току-що дипломиралият се си задава въпроса дали сам е избрал кариерата си, или други са я избрали вместо него, зъболекарят би желал да бъде певец, певецът - политик, политикът - писател, а писателят - фермер. И дори да срещна някой, който върши това, което сам е избрал, той също се терзае дълбоко в душата си и не намира покой. Но аз наистина искам да знам: щастлив ли си?
- Не. Имам жената, която обичам, кариерата, за която винаги съм мечтал. Свободата, за която всички мои приятели ми завиждат. Пътуванията, почестите, поздравленията. Но има нещо, което...
- Което какво?
- Мисля, че ако спра, животът ми ще изгуби смисъл.
- Нима не можеш да се отпуснеш, да разглеждаш Париж, да ме хванеш за ръката и да кажеш: постигнах това, което исках, нека сега да се порадваме на живота, който ни остава?
- Мога да разглеждам Париж, мога да те хвана за ръката, но не мога да кажа тези думи.
- Готова съм да се обзаложа, че всички хора на тази улица, по която вървим сега, изпитват същото чувство. Елегантната жена, която току-що мина край нас, прекарва дните си в усилия да спре времето, следейки непрекъснато кантарчето, защото смята, че любовта зависи от теглото.. Виж семейството с двете деца в другия край на улицата. Мъжът и жената са безкрайно щастливи, когато излизат на разходка с децата си, но в същото време подсъзнанието им не спира да ги тормози: минава им мисълта, че могат да останат без работа, че някой от тях може да се разболее, че здравната каса може да не изпълни задълженията си, че някое от децата може да бъде блъснато от кола... И докато се опитват да се разсеят, търсят начин да се избавят от трагедиите, да се защитят от заобикалящия ги свят.
- А просякът на ъгъла?
- За него не знам, никога не съм разговаряла с такъв човек. Той е олицетворение на нещастието, но очите му, както и очите на всеки просяк, сякаш крият нещо. У този човек тъгата е толкова явна, че дори не мога да повярвам, че е истинска.
- Какво ни липсва, за да сме щастливи?
- Не знам. Разглеждам списанията за живота на известните личности: всички са усмихнати и доволни. Ала тъй като аз самата съм омъжена за известна личност, знам, че всъщност не е така: хората се усмихват и се забавляват на снимките, но вечер или сутрин действителността е съвсем различна. „Какво да направя, за да продължавам да се появявам по списанията?", „Как да прикрия факта, че вече не разполагам с достатъчно пари, за да продължавам да живея в същия лукс?", „Как да заживея в още по-голям лукс, как да бъда по-оригинален от другите?", „Актрисата, с която се усмихваме на снимката, утре може да ми открадне ролята", „Дали наистина съм по-хубаво облечена от нея? Защо се усмихваме, след като се мразим?", „Защо продаваме щастие на читателите на списанието, след като всъщност ние самите сме нещастни и робуваме на славата?"
- Не робуваме на славата.
- Не бъди параноичен, не говоря за нас.
- Каква е причината за всичко това според теб?
- Преди години прочетох една книга с интересен сюжет. Да предположим, че Хитлер е победил във войната, ликвидирал е всички евреи на света и е убедил своя народ, че наистина съществува висша раса. Променят учебниците по история и след сто години неговите наследници успяват да се справят и с индианците. След още триста години са избити всички негри. Минават петстотин години, за да може могъщата военна машина да изтрие от лицето на земята азиатците. Учебниците по история споменават за минали битки с варварите, но никой не ги чете внимателно, защото не ги смята за важни.
И тъй, две хиляди години след появата на нацизма в някакъв бар в Токио - където от почти пет века живеят високи и синеоки хора - Ханс и Фриц пият бира. В един момент Ханс се обръща към Фриц и го пита: „Фриц, мислиш ли, че нещата винаги са били такива?"
„Кои неща?", на свой ред задава въпрос Фриц.
„Ами светът."
„Разбира се, че светът винаги е бил такъв, нали сме го учили в училище?"
„Прав си, не знам защо ти зададох този идиотски въпрос", отвръща Ханс. Допиват си бирата, разговарят за други неща и забравят тази тема.
- Не е нужно да отиваме толкова надалеч в бъдещето, достатъчно е да се върнем 2000 години назад. Ти би ли се прекланяла пред гилотината, бесилката, електрическия стол?
- Разбирам какво имаш предвид: кръста, най-страшното от всички мъчения, измислени от хората. Спомням си, че Цицерон го бе нарекъл „най-отвратителното наказание", защото предизвиквало ужасни мъчения, преди да настъпи самата смърт. А в днешно време хората носят кръста на гърдите си, окачват го по стените в стаите, смятат го за религиозен символ, забравяйки, че той е бил инструмент за изтезание.
- Изминават два века и половина, преди някой да реши, че трябва да се сложи край на езическите празници, които се провеждали по време на зимното сльнцестоене, на датата, когато Слънцето се намира най-далеч от Земята. Апостолите и техните последователи били прекалено заети да разпространяват Христовото послание и изобщо не се сетили за natalis invict Solis*,/*Раждането на непобедимото слънце (лат.). - Б. пр./ митраическия празник, отбелязващ раждането на слънцето на 25 декември. Докато някакъв епископ не решил, че тези празници на слънцестоенето са заплаха за вярата, и на тях бил сложен край! А днес се отслужват литургии, правят се дървени ясли, в които се поставят пластмасови бебета, и всички са убедени и абсолютно сигурни в това, че Христос се е родил точно на този ден!
- А знаеш ли откъде идва коледното дръвче?
- Нямам представа.
- Свети Бонифаций решил да „християнизира" един ритуал, посветен на бог Один като дете: веднъж в годината германските племена поставяли подаръци около дъбово дърво, които децата им да открият. Смятали, че това носело радост на езическото божество.
- Нека да се върнем към историята за Ханс и Фриц: не смяташ ли, че цивилизацията, човешките отношения, нашите желания, победи, всичко това е плод на една лошо разказана история?
- Когато ти написа книгата за пътя до Сантяго, стигна до същия извод, нали? Преди това смяташе, че единствено на група избрани е известно значението на магическите символи, а сега знаеш, че способността да ги разбираме е заложена във всички нас, макар и да сме го забравили.
- Това, че го знаем, не означава нищо; хората правят всичко възможно да не си го спомнят, за да отхвърлят огромния магически потенциал, с който разполагат. Това би разстроило равновесието в техния организиран свят.
- Въпреки това всички го притежават.
- Абсолютно вярно. Но им липсва смелост, за да следват мечтите и знаците. Дали тъгата им не се дължи именно на това?
- Не знам. Не твърдя, че непрекъснато съм нещастна. Забавлявам се, обичам те, обожавам работата си. Но понякога усещам тази дълбока тъга, примесена ту с чувство за вина, ту със страх; усещането отминава, пак се появява, отново изчезва. Подобно на Ханс и аз си задавам същия въпрос, но тъй като не мога да си отговоря, го забравям. Бих могла да помагам на гладуващите деца, да основа фондация за защита на делфините, да се опитам да спася хората в името на Исус, да направя нещо, което да ме накара да се чувствам полезна, но не искам.
- А защо тогава искаш да станеш военен кореспондент?
- Защото смятам, че по време на война човек е на границата между живота и смъртта; на другия ден може вече да не е жив. А който е на границата, действа различно.
- Значи отиваш, за да отговориш на въпроса на Ханс?
-Да.

Когато тя понякога ме питаше дали ме интересува това, което върши, моят отговор беше неизменно един и същ: „Интересувам се, но не желая да се намесвам, искам да си свободна да следваш избраната от теб мечта, така както ти самата ми помогна да последвам моята."
Това, разбира се, не означаваше липсата на какъвто и да било интерес от моя страна. Но тъй като хората винаги вярват в това, в което искат да вярват, Естер беше доволна от моя отговор.
Спомних си отново произнесената от инспектора фраза, когато излязох от затвора: свободен сте. Какво е свободата за една жена? Съпругът й изобщо да не се интересува от това, което прави? Да се чувства самотна, да няма с кого да сподели най-съкровените си чувства, защото в действителност човекът, за когото се е омъжила, е прекалено отдаден на работата си и на своята трудна, важна, бляскава кариера?

В Буенос Айрес Захир е обикновена монета от двайсет сентаво; по буквите Ни Ти по цифрата 2 личат следи от кама или от джобно ножче; на лицевата страна е гравирана годината — 1929. (В Гуджарат в края на осемнадесети век Захир е бил един тигър; на остров Ява - някакъв слепец от суракартската джамия, когото вярващите убили с камъни; в Персия - един астролаб, който Надер Шах заповядал да хвърлят на морското дъно; в тъмниците на Махди към 1892 година — малък компас, увит в парче от чалма, до който се докоснал Рудолф Карл фон Слатин ... */*Из Избрано на Хорхе Луис Борхес. Прев. А. Златкова. С: ЛиК, 1996.-Б.пр./

Една година по-късно се събуждам, спомняйки си историята на Хорхе Луис Борхес: нещо, което сме докоснали или видели веднъж и никога повече не можем да забравим, изпълващо мислите ни до такава степен, че ни довежда до лудост.

Напротив, доволен съм, че тя съществува, тъй като ми показа, че съм способен на любов, каквато дори не съм подозирал, сякаш съм осенен от божията благодат.
Приемам Захира, ще се оставя да ме отведе до светостта или до лудостта.

- Чудесно! Това, което най-много ми харесва в книгата ти, е, че нито за миг не обвиняваш бившата си жена. А също и това, че не обвиняваш и себе си.
- Научих се да не си губя времето.
- Колко хубаво! Вселената се нагърбва със задачата да поправя нашите грешки.
- Ти тълкуваш изчезването на Естер като „поправяне на грешка"?
- Не вярвам в лечебната сила на страданието и на трагедията. Те се случват, защото са част от живота, и не трябва да бъдат възприемани като наказание. Вселената обикновено ни показва къде сме сгрешили, като ни отнема най-ценното: приятелите. Точно така е станало и с теб, ако не се лъжа.
- Наскоро открих нещо важно: истинските ни приятели са тези, които са до нас тогава, когато ни се случват хубави неща. Те се молят да успеем, радват се на победите ни. А неистинските приятели се появяват само в трудни моменти, с тъжна физиономия на „солидарност", докато в действителност нашето страдание им служи като утеха за собствения им нещастен живот. Миналата година, когато бях в криза, изникнаха разни хора, които никога преди не бях виждал, и започнаха да ме утешават. Ненавиждам това.

- Очакваш да чуеш, че го мразя, защото ми е отнел Естер?
- Не. Очаквам да чуя, че си му простил.
- Не мога да му простя.
- Много е трудно. Но нямаш друг изход: ако не го направиш, постоянно ще си спомняш за страданието, което той ти е причинил, и тази болка няма да премине никога.
Не казвам, че си длъжен да го харесваш. Не казвам, че си длъжен да го издириш. Не намеквам, че трябва да го смяташ за ангел. Впрочем как се казва той? Името му като че ли беше руско, ако не се лъжа.
- Енергията на омразата няма да те отведе никъде; енергията на прошката обаче, която се проявява чрез любовта, ще промени живота ти към по-добро.
- В момента приличаш на тибетски учител, който казва много красиви на теория неща, но невъзможни за осъществяване. Не забравяй, че съм бил нараняван неведнъж.
- Точно затова все още носиш в себе си детето, което се е криело зад родителите си, плачейки, понеже е било най-големият слабак в училище. Все още носиш белезите на слабичкото момче, което не е могло да си намери приятелка, защото не му се е удавал нито един спорт. Не са зараснали раните, които си получил от несправедливото отношение към теб в миналото. И каква ти е ползата от това?
- Откъде знаеш, че съм преживял подобни неща?
- Знам. Погледът ти го издава, но те не ти носят нищо добро, освен постоянното желание да изпитваш умиление към самия себе си, понеже си бил жертва на по-силните. Или пък точно обратното: карат те да влезеш в ролята на отмъстител, готов да нанесе още по-дълбока рана на този, който го е засегнал. Не смяташ ли, че така само си губиш времето?
- Смятам, че поведението ми е съвсем човешко.
- Човешко, наистина. Но не е нито интелигентно, нито разумно. Трябва да цениш времето си на тази земя. Знай, че Бог винаги прощава, прости тогава и ти!

Да пишеш е едно от най-самотните занимания на света. Веднъж на всеки две години сядам пред компютъра, поглеждам в непознатото море на душата си, виждам в него острови - идеи, които са узрели и са готови, за да бъдат разработени. Тогава се качвам на кораба си, наречен Слово, и решавам да отплавам към най-близкия от тях. По пътя се боря с течения, ветрове, бури, но продължавам да греба изтощен, с ясното съзнание, че те са ме отклонили от пътя ми и островът, до който съм искал да достигна, вече не се вижда на хоризонта.
Въпреки това не се връщам обратно, трябва непременно да продължа, в противен случай ще се изгубя в океана. И в този миг в представата ми изникват ужасни сцени, като например как прекарвам останалата част от живота си в разговори за моите отминали успехи или как критикувам жлъчно новите писатели само защото аз самият нямам смелостта да публикувам нови книги. Та нали мечтата ми беше да стана писател? Тогава трябва да продължавам да творя изречения, абзаци, глави, да пиша до смъртта си, да не позволявам на успеха, провала или капаните да ме парализират. В противен случай в какво да търся смисъла на живота си? Да си купя имение с вятърна мелница в Южна Франция и да работя по цял ден в градината? Да изнасям лекции, понеже говоренето е по-лесно от писането? Да обмисля някакъв начин, по който да се оттегля загадъчно от светския живот, за да създам около името си легенда, което би ми отнело толкова много радости?
Подтикван от подобни плашещи мисли, откривам у себе си неподозирана сила и смелост и те ми помагат да се отправя към непознатите кътчета на моята душа. Оставям се на течението и накрая корабът ми хвърля котва край някакъв остров. В продължение на много дни и нощи описвам това, което виждам, питайки се защо го правя, и непрекъснато си казвам, че не си струва усилието, че повече не е нужно да доказвам никому нищо, че съм постигнал това, което съм искал, дори много повече, отколкото съм мечтал.
Забелязвам, че процесът на писане на първата ми книга се повтаря всеки следващ път: събуждам се в девет сутринта с намерението да седна на компютъра веднага след като си изпия кафето; чета вестници, излизам да се поразходя, отбивам се в близкото кафене да поговоря с хората, връщам се вкъщи, поглеждам към компютъра и си спомням, че трябва да проведа няколко разговора по телефона, поглеждам отново към компютъра, но вече е време за обяд; ям с мисълта, че е трябвало да започна да пиша в единайсет сутринта, но сега ми се спи; събуждам се в пет следобед, най-накрая включвам компютъра, опитвам се да проверя електронната си поща и разбирам, че нямам връзка с интернет; не ми остава нищо друго, освен да отида до един клуб на десет минути от къщи и да се свържа оттам, но не бих ли могъл преди това да попиша поне половин час, за да освободя съвестта си от чувството за вина?
Започвам по задължение, но изведнъж „нещото" ме завладява и не мога да спра. Домашната помощница ме вика за вечеря, моля я да не ме прекъсва, след един час отново ме вика, гладен съм, но нека да напиша само още един ред, едно изречение, една страница. Когато сядам на масата, яденето е изстинало, вечерям набързо и се връщам пред компютъра. Повече не съм в състояние да контролирам стъпките си, постепенно откривам острова, някаква сила ме води по пътеките му, срещам неща, които никога не съм си представял, нито съм сънувал. Пия кафе, пия още кафе и най-сетне в два часа сутринта спирам да пиша, защото очите ми са изморени.
Лягам си, стоя буден още час, набелязвайки нещата, за които ще пиша в следващия абзац и които впоследствие винаги се оказват напълно излишни - служат само за да изпразня съзнанието си и да мога да заспя. Обещавам си, че утре ще започна точно в единайсет. Но на следващия ден всичко се повтаря: разхождам се, разговарям, обядвам, спя, изпитвам чувство за вина, ядосвам се, че не мога да вляза в интернет, с мъка написвам първата страница и т.н.
Без да усетя, изминават две, три, четири, единайсет седмици, знам, че съм близо до края, и ме обзема чувство за празнота. Облякъл съм в думи това, което трябваше да запазя за себе си. Сега обаче трябва да стигна до последното изречение - и стигам.
По-рано, когато четях биографии на писатели, смятах, че се опитват да разкрасяват професията си, казвайки, че „книгата се пише сама, писателят само печата текста". Сега знам, че това е самата истина, никой не знае защо течението го е отнесло до определен остров, а не до този, за който е мечтал. Започвам да редактирам многократно, да преправям и когато не издържам повече да чета едни и същи думи, изпращам ръкописа на издателя, той го редактира още веднъж и го публикува.
И всеки път се изненадвам, защото се оказва, че други хора са търсили точно този остров и го откриват в книгата ми. Споделят един с друг и мистериозната верига се развива, а това, което писателят е смятал за самотен труд, се превръща в мост, в кораб, в средство, позволяващо на човешките души да пътуват и да общуват помежду си.
От този миг насетне вече не се чувствам като изгубен в бурята: преоткривам себе си чрез моите читатели, разбирам написаното от мен, когато виждам, че и другите са го разбрали, но не и преди това. В редки моменти, като този например, който скоро ще настъпи, успявам да погледна в очите на някои от тези хора и разбирам, че душата ми не е сама.

Когато нямаше повече какво да губя, получих всичко. Когато престанах да бъда този, който бях, преоткрих себе си. Когато разбрах какво е унижение и въпреки това продължих напред, осъзнах, че съм свободен да избирам съдбата си. Не знам дали не съм луд, дали бракът ми не е мечта, която не съм успял да разбера. Знам, че мога да живея без тази жена, но бих желал да я срещна отново, за да й кажа това, което никога не и казах, докато бяхме заедно: обичам те повече от самия себе си. Ако успея да и го кажа, тогава ще мога да продължа напред и ще намеря покой, защото чрез тази любов ще съм изкупил вината си.

Накрая ми обясни, че страданието се появява тогава, когато очакваме от другите да ни обичат по начина, по който ние си представяме, а не по начина, по който любовта трябва да се прояви - свободно, без ограничения, водейки ни чрез своята сила, без да ни позволява да спрем.

- Любовта към Бога ли имаш предвид?
- Ако някой е в състояние да обича партньора си безгранично, без да поставя каквито и да е условия, то това е проявление на любовта към Бога. Бог ни учи да обичаме ближния си. Ако обичаме ближния си, ще обичаме и себе си. А щом обичаме себе си, нещата ще си дойдат по местата. Историята ще се промени.

Голямото предимство на един писател, който говори за духовното в книгите си, е, че винаги контактува с хора, които имат някаква дарба. Някои от тези дарби са действителни, други са измислени, някои от хората се опитват да се възползват от тях, други ме проверяват. Видял съм много изненадващи неща и не се съмнявам ни най-малко, че чудеса се случват, че всичко е възможно, че човек започва да преоткрива онова, което е забравил - вътрешната си сила.

Първо: в мига, когато човек реши да застане срещу даден проблем, си дава сметка, че е много по-силен, отколкото си е мислил. Второ: цялата енергия, цялата мъдрост извира от един и същ неизвестен източник, който обикновено наричаме Бог. Това, което се опитвам да направя, откакто започнах да следвам пътя си, е да прославям тази енергия, да се свързвам с нея всеки ден, да се оставя на знаците да ме водят, да се уча, докато правя - а не докато възнамерявам да направя - нещо. Трето: никой не е сам в нещастието си, винаги има още някой, който мисли, радва се или страда по същия начин, и това ни дава сили да се справим с предизвикателството, изникнало пред нас.

-След като страданието е тук, по-добре е да го приемеш, тъй като то няма да си отиде само защото ти се преструваш, че не съществува. Ако си радостен, добре е да приемеш и радостта, макар и с опасението, че някой ден тя ще изчезне. Има хора, за които животът е единствено саможертва и отказ. Има хора, които се чувстват част от човечеството само когато са „щастливи". Но защо ме питаш за тези неща?
- Защото съм влюбена и се страхувам, че ще страдам.
- Не се страхувай. Единственият начин да избегнеш страданието е да се откажеш от любовта.

Нужно е да имаш огромна доза самоконтрол, за да не позволиш това да се случи, защото човек е склонен винаги да действа така, че да се хареса на някого - особено на самия себе си.

- Точно така се е изгубила любовта - каза той. - Когато сме започнали да определяме стриктно правилата, от които зависи тя да се прояви.

Така както е станало във Флоренция през 1500 година, така и ние преоткриваме факта, че миналото съдържа отговорите за бъдещето ни.

„В човешките отношения най-важен е разговорът, но хората вече не го правят - не сядат, за да говорят или за да слушат другите. Ходят на театър, на кино, гледат телевизия, слушат радио, четат книги, но почти не разговарят. Ако искаме да променим света, трябва да се върнем във времето, когато воините са се събирали около огъня и са си разказвали истории."

Вярвам в знаците. След пътя до Сантяго за мен всичко се промени тотално: това, което трябва да знаем, винаги е пред очите ни, достатъчно е да се огледаме внимателно и с почтителност, за да открием къде иска да ни отведе Бог и коя ще е най-правилната стъпка, която трябва да предприемем в следващия миг. Научих се също така да уважавам мистериозното: както е казал Айнщайн, Господ не играе на зарове с Вселената, всичко е взаимосвързано и има смисъл. И макар този смисъл почти през цялото време да е скрит, разбираме, че сме близо до нашата истинска мисия на Земята тогава, когато това, което вършим, е изпълнено с енергията на въодушевлението.
Ако пликът е у дома, добре. А ако не е, трябва веднага да сменя посоката.
Когато сме поели по правилния път и следваме знаците, но понякога правим погрешна стъпка, божеството ни идва на помощ, като не ни позволява да допуснем грешка. Дали пък произшествието не е знак? Дали онзи ден Михаил не е доловил знак, предназначен за мен?
Реших, че отговорът на този въпрос е „да".
И може би поради това, че приех съдбата си и се оставих да ме водят извънредните обстоятелства, установих, че през този ден Захирът е започнал да губи силата си.

Винаги съм търсел едновременно и приключения, и сигурност, макар да знам, че двете неща взаимно се изключват. Макар и да бях сигурен в любовта си към Естер, лесно се влюбвах в други жени само защото играта на съблазняването е най-интересното нещо на света.

Спомням си, че преди много години някой ме попита кое е общото между всички жени, преминали през живота ми. Отговорът беше лесен: Аз. И след като го осъзнах, разбрах колко много време съм изгубил в търсене на най-подходящата личност - жените се променяха, а аз си оставах същият, без да се възползвам от това, което те можеха да ми дадат. Имал съм много приятелки, но все чаках най-подходящата личност. Връзките ми се изчерпваха с това, че контролирах и бях контролиран, докато не се появи Естер и не промени коренно положението.

Добре е да знаем кога настъпва краят на даден етап от живота ни. Да завършим цикъла, да затворим вратата, да сложим край на тази глава - няма значение името, което ще дадем, важното е да оставим в миналото тези моменти, с които е приключено. Постепенно започнах да разбирам, че не мога да се върна назад и да направя така, че нещата да продължават да бъдат такива, каквито са били: тези две години, които по-рано ми се струваха безкраен ад, сега започваха да разкриват истинския си смисъл.
И този смисъл се отнасяше не само до моя брак: всеки човек, независимо дали е мъж или жена, е свързан с енергията, която мнозина наричат Енергия на любовта, но която всъщност е материалът, изграждащ вселената. Не можем да въздействаме върху тази енергия - тя самата ни направлява дискретно, като синтезира в себе си целия ни житейски опит. Опитаме ли се да я насочим натам, където ние искаме, ще се почувстваме отчаяни, неудовлетворени, измамени, защото тя е дива и свободна.
И ще прекараме останалата част от живота си, повтаряйки, че обичаме даден човек или даден предмет, докато в действителност страдаме поради това, че вместо да приемем силата й, се опитваме да я намалим, за да се побере в света, в който си представяме, че живеем.

Произшествието ми беше помогнало да осъзная, че не мога да направя насила нещо, за което още не е дошло „времето да бъде съшито".

- Фактът, че си бил близо до смъртта, сякаш ти е възвърнал до известна степен живота - каза тя.

- Мари, представи си, че в една гора е избухнал малък пожар и двама пожарникари влизат в гората, за да го изгасят. Накрая, когато излизат и отиват до брега на един поток, лицето на единия е покрито със сажди, а на другия е съвсем чисто. Кажи ми кой от двамата според теб ще си измие лицето.
- Що за въпрос, разбира се, че този, който е покрит със сажди.
- Сгреши: този, чието лице е мръсно, ще погледне другия и ще реши, че е чист като него. И обратно, пожарникарят с чистото лице ще види, че другарят му е целият в сажди, и ще си каже: сигурно и аз съм мръсен, трябва да се измия.
- Какво искаш да кажеш с това?
- Ето какво искам да кажа: докато бях в болницата, осъзнах, че винаги съм търсил себе си в жените, които съм обичал. Гледах чистите им красиви лица и се виждах отразен в тях. От друга страна, те също са ме гледали, виждали ми, и колкото и интелигентни и сигурни в себе си да са били, накрая са се виждали отразени в мен и са мислели, че са по-лоши, отколкото са в действителност. Не позволявай, моля те, това да се случи и с теб.
Бих желал да добавя: така стана и с Естер. Ала аз самият го разбрах едва когато видях промяната в погледа й. Винаги съм поглъщал нейната светлина, енергията й и те ме правеха щастлив, уверен в себе си, способен да вървя напред. А тя ме е гледала и се е чувствала грозна, потисната, защото с течение на годините моята кариера - тази кариера, за чието осъществяване тя самата толкова помогна -изтласкваше връзката ни на заден план.
Следователно, за да я видя отново, лицето ми трябваше да стане толкова чисто, колкото нейното. Преди да срещна нея, трябваше да срещна себе си.

Гласът ми казва и аз повтарям за Естер, че промяната на една-единствена личност означава промяна на целия човешки род.

Естер пита защо хората са тъжни.
- Съвсем просто е - отвръща старецът. - Защото са се вкопчили в личната си история. Всички вярват, че целта на живота им е да следват някакъв план. Никой не се пита дали този план е именно за него, а не за друга личност. Претоварват се с преживяванията, спомените, вещите, чуждите идеи, а това е повече, отколкото могат да носят. И накрая забравят мечтите си.
Естер споделя с него, че много хора й казват: „Ти си щастлива, защото знаеш какво искаш от живота, докато аз не знам какво бих желал да върша."
- Разбира се, че знаят - отговаря номадът. - Нима не сте срещали хора, които повтарят непрекъснато: „Не направих това, което желаех, но такава е действителността." Щом казват, че не са направили това, което са желаели, значи са знаели какво искат. А колкото до действителността, тя не е нищо друго освен историята, която другите са разказали за света и за това как трябва да се държим в него.
- А колко други хора твърдят нещо още по-лошо: „Доволен съм, защото жертвам живота си за хората, които обичам."
- Мислиш ли, че на хората, които ни обичат, им харесва да страдаме заради тях? Мислиш ли, че любовта е извор на страдания?
- Ако трябва да бъда откровена, мисля, че да.
- А не би трябвало.
- Ако забравя историята, която са ми разказали, ще забравя също така и много важни неща, на които ме е научил животът. Защо тогава съм положила толкова усилия, за да ги науча? Та нали именно опитът, който съм натрупала, ми помага в кариерата, в отношенията с мъжа ми, в кризите ми?
- Натрупаните знания служат единствено да се научиш да готвиш, да не харчиш повече, отколкото печелиш, да се обличаш топло през зимата, да спазваш известни ограничения и да знаеш какъв е маршрутът на някои линии на автобусите и влаковете. Нима смяташ, че предишните ти връзки са те научили да обичаш по-добре?
- Научили са ме да знам какво искам.
- Не питам за това. Питам дали предишните ти връзки са те научили да обичаш по-добре мъжа си.
- Не, тъкмо обратното. За да мога да му се посветя изцяло, трябваше да забравя за раните, които ми бяха нанесли предишните мъже. За това ли питате?
- За да премине истинската Енергия на любовта през душата ти, тя трябва да бъде толкова чиста, сякаш току-що си се родила. Защо хората са нещастни? Защото искат да затворят в себе си тази енергия, което е невъзможно. Да забравиш личната си история означава да поддържаш този канал чист, да позволяваш на тази енергия да се проявява всеки ден така, както желае, да се оставиш тя да те води.
- Много романтично, но много трудно. Защото тази енергия винаги е обвързана с много неща: задължения, деца, социално положение...
- ...а след известно време отчаяние, страх, самота, стремеж да контролираш неконтролируемото. Според традицията на степта, за да живееш пълноценно, трябва да си в постоянно движение, само така всеки ден ще е различен от предишния. Когато номадите минаваха през градовете, си мислеха: „Горките хора, които живеят тук, за тях всичко е еднакво." А може би градските жители са гледали номадите и са си мислели: „Горките, нямат си дом." Номадите нямаха минало, а само настояще, и затова винаги бяха щастливи, докато комунистическите управници не ги задължиха да спрат да пътуват и не ги затвориха в колхози. От този момент насетне те постепенно започнаха да вярват в историята, за която обществото твърдеше, че е вярна. И сега вече не притежават предишната си сила.
- Но в днешно време никой не може да пътува цял живот.
- Не можем да пътуваме физически. Но можем да го осъществим духовно. Да отиваме все по-далеч, да се дистанцираме от личната си история, от това, което ни задължават да бъдем.
- И какво трябва да направим, за да се освободим от тази история, която са ни разказали?
- Да я повторим на глас с всичките й подробности. И докато разказваме, ще се сбогуваме с това, което сме били, и - ти самата ще се убедиш, ако опиташ - ще освободим пространство за един нов, непознат свят. Трябва да повтаряме тази отминала история много пъти, докато тя престане да означава нещо за нас.
- Само това ли?
- Остава още една подробност: докато пространствата постепенно се изпразват, трябва бързо да ги запълваме, макар и временно, в противен случай ще изпитваме чувство на празнота.
- Как да ги запълваме?
- С най-различни истории, случки, които не сме се осмелили или не сме искали да преживеем. Така ще се променим. Така любовта ще стане по-силна. А когато любовта става по-силна, и ние ставаме по-силни.
- Но по този начин няма ли да изгубим някои важни неща?
- Никога. Важните неща винаги остават - отминават само нещата, които сме считали за важни, а всъщност са били безполезни, като например измамното чувство, че имаме власт над Енергията на любовта.

И тя, и аз забелязваме, че колкото повече изпразваме главите си от преживените истории, толкова по-голямо пространство се разкрива пред всеки от нас, ставаме по-смели, рискуваме повече, действаме правилно или неправилно, но важното е, че действаме. Изживяваме дните си по-пълноценно и времето тече по-бавно.

- Какво знаеш ти за бедността? - намесва се отново агресивният висок мъж, като този път водката, течаща в кръвта му, му дава смелост да ме гледа право в очите. -Мислиш, че бедността означава да нямаш пари? Мислиш, че сме нещастници, защото просим пари от богати писатели, от семейства, които се чувстват виновни, от туристи, за които Париж е мръсен град, или от млади идеалисти, които смятат, че могат да спасят света? Ти си беден - нямаш власт над времето си, нямаш право да вършиш това, което искаш, длъжен си да следваш правила, които други са измислили и които не разбираш.

Както каза старият номад от степта, светът, който познаваме, е само една история, която са ни разказали, но тя не е истинската история. Другата история включва способности, сили, възможността да отидем много по-далеч от това, което познаваме. Макар и да съжителствам с видението от дете и в даден миг от живота си да съм успял да го съзра, благодарение на Естер разбрах, че не съм сам. Тя ме запозна с хора, притежаващи необикновени способности, един от които например огъваше прибори само със силата на мисълта си, а друг правеше операции с ръждясало джобно ножче, без анестезия, и след като приключеше, пациентът веднага ставаше и си тръгваше. Все още се уча да развивам неизвестните си способности, но имам нужда от съюзници, от хора като вас, които също така нямат своя история.

- Мисля, че онази жена беше права - подхвърлих аз. -След като разкажеш една история, би трябвало да се освободиш от нея, нали така?
- Аз съм се освободил. Но докато го прави, човек разбира - и точно в това се крие тайната, - че някои истории са прекъснати по средата. От такива истории ни е по-трудно да се освободим, а докато не затворим една глава, не можем да започнем следващата.

*„Ето защо е толкова важно да позволим на някои неща да си отидат. Да ги пуснем на свобода. Да се избавим от тях. Хората трябва да осъзнаят, че никой не играе с белязани карти, понякога печелим, друг път губим. Не се надявай да ти върнат нещо, не се надявай да признаят усилията ти, да открият гениалността ти, да разберат любовта ти. Не се колебай да приключиш с даден етап. Не от гордост, от некадърност или надменност, а защото той просто не се вмества повече в живота ти. Затвори вратата, смени диска, почисти дома си, изтупай праха. Престани да бъдеш този, който си бил, и се превърни в този, който си всъщност." *

„'Удобното извинение': в живота ни винаги има събитие, върху което да прехвърлим вината за това, че сме спрели да вървим напред. Някоя психическа травма, особено горчиво поражение, любовно разочарование или дори победа, която не сме осъзнали, ни изплашва и не ни позволява да продължим. Развивайки скритите си способности, магьосникът трябва най-напред да се освободи от 'удобното извинение', като за целта е нужно да преразгледа целия си живот и да го открие."

Той наистина беше изчезнал, но сега си давах сметка, че Захирът е нещо повече от човек, обсебен от някакъв предмет, една от хилядите колони на джамията в Кордова, както пише в своя разказ Борхес, или една жена, намираща се в Централна Азия, подобно на моето ужасно преживяване, продължило две години. Захирът е фиксиране на всичко, което се е предавало от поколение на поколение, не оставя нито един въпрос без отговор, заема цялото пространство, никога не ни позволява да допуснем възможността, че нещата се променят.
Всемогъщият Захир сякаш се ражда заедно с всяко човешко същество и достига разцвета на силата си по време на детството му, налагайки своите правила, които от този момент насетне винаги трябва да бъдат спазвани.
Хората, които са различни от останалите, са опасни, принадлежат на друго племе, искат да превземат нашите земи и жените ни.
Трябва да се оженим, да имаме деца, да продължим човешкия род.
Любовта е малка, стига колкото да обичаме само един човек и, забележете, всеки опит да твърдим, че в човешкото сърце има място за още един, трябва да бъде заклеймяван.
Когато се оженим, получаваме разрешение да притежаваме тялото и душата на другия.
Не обичаме работата си, но трябва да я вършим, защото сме част от едно организирано общество и ако всеки започне да прави това, което му харесва, светът няма да върви напред.
Трябва да си купуваме бижута - чрез тях се отъждествяваме с нашето племе, така както хората с пиърсинг се отъждествяват с друго племе.
Трябва да бъдем духовити и да се отнасяме иронично към хората, които показват чувствата си - опасно е за племето да позволява на своите членове да изразяват това, което чувстват.
Трябва колкото се може по-рядко да казваме „не", защото другите ни харесват повече, когато казваме „да", което ще ни помогне да оцелеем във враждебна среда.
Това, което другите мислят, е по-важно от това, което чувстваме.
Никога не трябва да вдигаме скандали, защото така можем да привлечем вниманието на някое неприятелско племе.
Ако се държим различно от останалите, ще бъдем изгонени от племето, понеже можем да заразим другите и да причиним разпадането на нещо, което е било организирано толкова трудно.
Винаги трябва да се грижим за обзавеждането на новите ни пещери, а ако не умеем, тогава трябва да извикаме декоратор - той ще направи всичко възможно, за да покажем пред другите, че имаме вкус.
Трябва да ядем три пъти на ден, дори и да не сме гладни; трябва да пазим диети, ако излезем извън каноните на красотата, макар и да сме гладни.
Трябва да се обличаме така, както ни заповядва модното списание, да правим секс с желание или без желание, да убиваме в името на границите, да искаме времето да мине бързо, за да се пенсионираме, да избираме политици, да недоволстваме от поскъпването на живота, да си сменяме прическата, да порицаваме онези, които са различни, да ходим на църква всяка неделя или всяка събота, или всеки петък, в зависимост от религията ни; и в църквата да се молим за опрощението на греховете си, да се изпълваме с гордост, защото познаваме истинската вяра, и да презираме другото племе, което се кланя на един неистински бог.
Децата ни трябва да следват нашите стъпки, в края на краищата сме по-възрастни и познаваме света.
Трябва да имате университетска диплома, макар и никога да не успеете да си намерите работа в областта, която са ви накарали да изберете.
Трябва да учите неща, които никога няма да ви потрябват, но за които някой е решил, че е важно да ги знаете: алгебра, тригонометрия, законите на Хамураби.
Никога не бива да натъжавате родителите си, дори и това да означава да се откажете от всичко, което ви прави щастливи.
Трябва да слушате музика тихо, да говорите тихо, да плачете скришом, защото аз съм всемогъщият Захир, този, който диктува правилата на играта, определя разстоянието между релсите, пътя към успеха, начина да се обича, значимостта на наградите.

За пръв път от много време насам влязох у дома, без да отида до компютъра, за да проверя дали някой не ми е писал, дали няма нещо неотложно, на което да отговоря: не съществуваше нищо, което да е абсолютно неотложно. Не отидох до спалнята да проверя дали Мари спи, защото знаех, че тя само се преструва на заспала.
Не включих телевизора, за да видя късните новини, защото те бяха едни и същи от детските ми години: еди-коя си страна заплашва друга, някой предал някого, икономическото положение се влошава, току-що се е разразил голям любовен скандал, Израел и Палестина за пореден път през последните петдесет години не са стигнали до споразумение, избухнала е поредната бомба, ураган оставил без подслон хиляди хора.
Сетих се, че днес сутринта поради липса на терористични атентати големите информационни канали съобщаваха като най-важно събитие някакъв бунт в Хаити. Какво ме интересуваше Хаити? Нима имаше някакво значение за моя живот, за живота на жена ми, за цената на хляба в Париж или за племето на Михаил? Как можах да посветя пет минути от ценния си живот в слушане на новини за бунтовниците и президента, в гледане на едни и същи сцени на улични демонстрации, повтаряни безброй пъти, и всичко това да бъде представяно като много важно събитие за човечеството: някакъв си бунт в Хаити! И аз бях повярвал! Бях изгледал всичко докрай! Глупаците наистина заслужават да имат лични карти, различни от тези на останалите, защото именно на тях се крепи колективната глупост.
Отворих прозореца, за да влезе в стаята леденият въздух на нощта, съблякох си дрехите и си казах, че мога да се владея и да издържа на студа. Стоях прав, без да мисля за нищо, усещах само пода под краката си, погледът ми беше втренчен в Айфеловата кула, а до ушите ми достигаше лай на кучета, вой на сирени, разговори, които не можех да разбера.
Аз не бях аз, не бях нищо - и това ми се струваше чудесно!

Докато чакаме таксито, правя списък на евентуалните теми за разговор:
а) Комплименти за външния вид: „колко си елегантна", „колко е красива роклята ти", „кожата ти е чудесна". Когато се връщат вкъщи, споделят един с друг, че всички са били лошо облечени и са изглеждали като болни.
б) Скорошни пътувания: „трябва да отидете в Аруба, фантастично е", „няма нищо по-хубаво от това да прекараш една лятна нощ в Канкун, пиейки мартини на брега на океана". Докато в действителност на никого не му е било особено забавно, само са изпитали усещането за свобода (за няколко дни, освен това са се чувствали длъжни да им хареса, понеже са похарчили пари).
в) Още пътувания, този път до места, които могат да бъдат критикувани: „бях в Рио де Жанейро, не можете да си представите какво насилие цари в този град", „мизерията по улиците на Калкута е стряскаща". Всъщност са отишли, за да се почувстват още по-могъщи, докато са там, и привилегировани, когато се върнат към еснафската действителност на живота си, в който поне няма нито мизерия, нито насилие.
г) Нови терапии: „екстракт от пшеничен зародиш за една седмица заздравява косата", „бях за два дни в един балнеоложки център в Биариц, водата разширява порите и елиминира токсините". След седмица ще открият, че екстрактът от пшеничен зародиш няма никакъв ефект и че обикновената топла вода също разширява порите и елиминира токсините.
д) Други: „отдавна не съм виждал еди-кой си, какво ли прави?", „разбрах, че еди-коя си продала апартамента, защото била финансово затруднена". Позволено е да се разговаря за непоканените на въпросната вечеря, позволено е да бъдат критикувани, стига накрая да си придадем наивен, състрадателен вид и да приключим темата с думите „въпреки това е изключителна личност".
е) Дребни лични разочарования, колкото да се прогони скуката от масата: „бих искал да се случи нещо ново в живота ми", „много се тревожа за децата си, това, което слушат, не е музика, това, което четат, не е литература". Изчакват отговорите на хора със същия проблем, чувстват се по-малко самотни и си тръгват в хубаво настроение.
ж) На интелектуални вечери, каквато сигурно ще е днешната, обсъждаме войната в Близкия изток, проблемите на ислямизма, последната изложба, най-модерния в момента философ, страхотната книга, която никой не е чел, музиката, която вече не е същата; даваме интелигентните си, разумни мнения, напълно противоположни на това, което мислим - знаем какво ни коства да ходим на подобни изложби, да четем тези досадни книги, гледаме скучни филми само за да има за какво да разговаряме на една вечеря като тази.

Така както някои хора са пристрастени към работата си, други са пристрастени към развлеченията. И едните, и другите са нещастни, защото смятат, че това е за сметка на някои важни неща в живота им, но не могат да се справят с порока си.

В болницата любовта ми каза: „Аз съм всичко и нищо. Аз съм като вятъра и не мога да вляза там, където прозорците и вратите са затворени."
Отвърнах на любовта: „Но аз съм отворен за теб!"
А тя ми каза: „Вятърът всъщност е въздух. В твоя дом има въздух, но всичко е затворено. Мебелите ще се покрият с прах, влагата ще повреди картините, а стените ще станат на петна. Ти ще продължиш да дишаш, ще разбереш част от мен, но аз не съм някаква си част, а едно Цяло, което ти никога няма да опознаеш."

Открих, че съм много по-добър и по-способен, отколкото си мислех, и че възрастта забавя ритъма само на онези, които никога не са се осмелявали да вървят без чужда помощ.

Макар и да знам, че може би съм изгубил безвъзвратно жената, която обичам, трябва да се постарая да изживея цялата благодат, която Бог ми даде днес. Божията благодат не може да бъде спестявана. Няма банка, в която би могла да се внесе, за да я използваме, когато отново намерим душевното си спокойствие. Ако не се възползвам от тези блаженства, ще ги изгубя безвъзвратно.
Бог знае, че ние сме творци в собствения си живот. Един път ни дава чук, за да правим скулптури, друг път -четки и боя, за да нарисуваме картина, или хартия и писалка, за да пишем. Но никога не бих могъл да използвам чук, за да нарисувам картина, нито четка, за да направя скулптура. Ето защо, дори и да ми е трудно, трябва да приема малките днешни блаженства, които ми се струват проклятия, защото страдам, а денят е хубав, грее слънце, децата пеят на улицата. Само така ще мога да се освободя от болката си и да изградя отново живота си.

Научи ме да обичам себе си, преди да заобичам него. Показа ми, че моето сърце съществува, за да служи на мен самата и на Бог, а не на другите.
Каза още, че миналото ми винаги ще е с мен, но когато успея да се освободя от фактите и се съсредоточа само върху чувствата, ще осъзная, че в настоящето винаги има пространство, голямо като степта, което трябва да изпълня с повече любов и с по-голяма радост от живота.
Накрая ми обясни, че страданието се появява тогава, когато очакваме от другите да ни обичат по начина, по който ние си представяме, а не по начина, по който любовта трябва да се прояви - свободно, без ограничения, водейки ни чрез своята сила, без да ни позволява да спрем.