Има една много популярна снимка, препечатвана в много издания. На нея е Бил Клинтън по времето, когато още е президент. Той излиза от Белия дом и в ръцете си държи книга, от която не откъсва поглед дори в движение. На обложката е лесно да се види надписа - "Алхимикът" Пауло Коельо.

Големият малък Буда

"Написах първата си книга. И моето момиче по всякакъв начин се опитваше да я рекламира - ходеше по книжарници и оживени места. И веднъж в района на Копакабана тя срещнала Жоржи Амаду с жена си. Приближила се към него. Логично е да се предположи, че той, знаменитият, заетият, ще капризничи, ще откаже да разговаря. Нищо подобно! Той бил много любезен, а накрая казал забележителни думи: "Нека Пауло бъде настойчив и не се отказва от своята мечта".

"Дявол да го вземе!" - помислих си аз след това. — Щом самият Жоржи Амаду ми препоръчва да не захвърлям този труд, трябва да пиша!"

Пауло Коельо

Днес Коельо е личност, почитана в целия свят. Неговите книги са на нощното шкафче на Мадона и Джулия Робъртс. Неговият "Алхимик" е преведен на 56 езика, може да се открие в 140 страни в света. Оттогава, вече почти десет години - всичко ново, което излезе под перото на Коельо, влиза в първата десятка от световни бестселъри. В Америка го наричат новият Езоп. А парижкият "Фигаро" го нарече цар Мидас. Всичко, което той пише, донася злато...

Тази година, в началото на септември писателят пристигна в Москва. И веднага, още от летището поиска да го заведат на Червения площад.
Наближава полунощ. Отеква часовникът на Спаската кула. Писателят се оказва сантиментален. Площадът, часовникът - всичко това така му подейства, че той се просълзява. И тогава става ясно, че посещавайки различни континенти, той вече отдавна се е стремил към Русия.
"За един писател е необходимо да стъпи в родината на Достоевски, Толстой, Чехов - той казва само това.

Малко за литературния фашизъм

Мадона, Клинтън - разбира се, това са хора, успели в живота. Но да се каже, че те са преуспели по пътя на духовното развитие е най-малко неловко, пък и никой няма да повярва. И ето че се получава, че за мнозина писателят Коельо е просто модерен адепт на библейските истини и богатото латиноамериканско наследие, което по-изкушените читатели свързват най-вече с Борхес, Маркес, Кортасар, Амаду.

"Аз не се обиждам - мъжествено реагира Коельо, когато вече седим във фоайето на хотела, където се е настанил писателят. - Има елемент на литературен феминизъм в това, когато критиците твърдят, че книгите, които чете и обича народът, са евтино четиво. Това не е истина. От векове именно народът определя какво ще остане в историята на литературата, какво ще отпадне. Аз не се придържам към позицията, писателят да се концентрира изключително върху собствения си пъп. Макар че именно това сега излезе на преден план в съвременната литература. От моята гледна точка, в това има нещо опасно. Ето, неотдавна аз се сблъсках с едно любопитно социологично изследване. Днес обикновено твърдят, че младежта е станала невежа, престанала е да чете. Но анкетта сред самите младежи показва, че днес е модерно да се интересуваш от литература! И това е всемирна тенденция. А моите книги, аз смятам за революционни. Те въвличат във вълшебен свят, в който можеш да намериш себе си, да се справиш със собствените си страхове. И с времето човек разбира, че този свят не е измислица. Това е самата реалност, такава каквато е ."

И ето тук трябва да попитам: всъщност за кого възниква желанието да се пише? И изобщо, кои са неговите поклонници и почитатели? Отначало всичко вървеше предсказуемо: "Пиша за себе си, защото това е моята потребност". Той става. Изважда сребърна табакера. Взема цигара: "Когато пуша, не ме снимайте..." Запалва...

"Майка ми почина преди почти десет години. Когато аз едвам-едвам започвах да ставам популярен в света. И все пак тя видя моя успех. Баща ми е жив, той е вече над деветдесет. В семейството ни отношенията съвсем не бяха прости... Но аз съумях да отстоя самия себе си. Винаги смятах, че е по-добре да се бориш, отколкото просто да се молиш. Но всички тези битки, които ставаха в мен, промениха и моите родители..."

Той прави пауза. А аз си представих - а ако неговата майка, сеньора Алисия Коельо, беше жива днес?! О, от лицето й нямаше да слиза блажената усмивка. Тя би се гордяла със себе си, със своя ген. Защото все пак тя постигна своето...

Изхвърли мамчето от влака

Неговата майка била яростна католичка. Изобщо всичко в семейството било пропито с ортодоксален дух. В Бразилия през втората половина на миналия век на власт била военната хунта. Политическа благонадеждност и "морален облик" - ето какво влизало в понятието законопослушен бразилец. Така че затвореният начин на живот - такава била своеобразната цена за благополучието и обществения статус. Сеньор Педро Коелю бил виден инженер и се ползвал с всеобщото уважение в Рио-де-Жанейро. По натура бил ексцентричен човек. А да се сдържа един южен темперамент - съвсем не било лесно. Затова често, наистина само в границите на дома, той вдигал на жена си бурни скандали. При това по всякакъв повод. Между другото, сеньор Педро и досега е жив, макар че емфиземът на белите дробове го притеснява и той се движи трудно, налага му се да се храни предимно с полуфабрикати... Трябва да се отдаде дължимото на сеньора Коельо - тя не е била от плахите и плашливи жени. И когато през 1947 година в семейството се ражда момче, войната на характерите останала изцяло на втори план. Наследник! Любувайки се на Пауло, мамчето го наричала не иначе, а "нашият малък Буда".

По това време се родила заветната мечта на сеньора Алисия. Пауло да стане инженер като баща си. Майката искрено искала синът й да стане като всички. Самият Коельо, още щом се научил да чете и пише, си втълпил в главата, че ще стане писател.

Веднъж, малко преди Пауло да навърши седемнадесет, майка му както винаги тихичко почукала на вратата на стаята му: "Как си, как е училището?.." И на излизане, все пак попитала: "Паулито, кажи ми, ти реши ли какъв искаш да станеш?" Без да се замисля, Пауло веднага изрекъл: "Разбира се. И то отдавна. Ще стана писател, мамо". И отново се навел над пишещата машина.

Сеньора Алисия тихо затворила вратата зад себе си. И мигновено се устремила към кабинета на мъжа си. Въпреки установените правила, без да чука, тя рязко дръпнала вратата и дала воля на истериката си: "Нашият син се е побъркал. Аз загубих сина си..."

В Бразилия литературният труд никога не е носил пари. Нещо повече, щом чуели думата "писател" хората презрително завъртали показалец около слепоочията. Нищо чудно, че при такива обстоятелства родителите на Пауло стигнали до следното решение: под предлог, че е необходим медицински преглед, те ще покажат сина си на доктор от психиатричната клиника. И тогава ще стане ясно, че чудатостите на Пауло имат конкретно оправдание - той е наркоман и просто не отговаря за думите си.

Така за първи път родителите на Пауло го настаняват в психиатрична клиника.

След няколко дни обаче се установило, че Пауло не е наркоман. И изобщо, че здравето му е прекрасно. И няма никакви основания да бъде държан в психодиспансера.

Майката не отстъпва от своето. Виждайки, че още малко и в семейството ще има двама побъркани, сеньор Педро решил сам да обясни на сина си всичко за смисъла на живота.

Какво се е случило при този мъжки разговор, не е известно. Освен това, че Пауло все пак дал съгласието си да се откаже от писателството.

На следващото утро след историческия разговор, родителите забелязали, че в стаята на сина им всичко е обърнато нагоре с краката. Книгите са разхвърляни по пода. А върху всичко се търкаляли скъсани бели листа. Пауло скъсал всички свои ръкописи. Самият той лежал отпуснат на кушетката. Родителите му още дълго не могли да го накарат да проговори. Няколко дни той буквално не се помръдвал.

Така за втори път го настанили в клиниката на доктор Ейрас...

По онова време в психиатрията било много модно да се лекува с електрошок. Разбира се, методът е жесток, но какво ли не се прави заради развитието на науката! Няколко процедури и човекът е послушен, макар че върху лицето му стои печатът на известна дебилност. Като излязъл от психиатрията, Пауло спира да пише. И изобщо престанал да се занимава с каквото и да било. Само от време на време го обхващали пристъпи на безумна ярост. И тогава чупел всичко, каквото му попадне.

По време на един от тези пристъпи той се опитал да се самоубие. И отново - клиниката. Отново - електрошок.

Обикновено след такива неща, хората се пречупват. Но има и изключения. Пауло е едно от тях. Щом излязъл от болницата, той си събрал багажа в раницата и избягъл от дома си.

— Животът е постоянна борба — продължава Коельо своя разказ. После изведнъж спира. Отново вади табакерата. И като всмуква дълбоко, повтаря: - Постоянна борба... Но не на доброто със злото. А със страха от неизвестното. Злото идва със страха, парализира човека. И в същото време, когато той съумява да го преодолее, се проявява доброто. Аз съм също така изпълнен със страх като всички други. Но не позволявам да ме спират. И изобщо смятам, че живеем във време, когато всеки човек трябва да направи съзнателен избор в полза на доброто.

Цветовете на злото

Той бяга при "децата на цветята" - при хипитата. Навярно е искал да пребори в себе си католицизма на майка си с всички съпътстващи "трябва", "задължително е".Той скита, пуши трева, люби жени. След това идва времето на наркотиците и рокендрола. Учудващо е, но новите му приятели го наричат също както някога го нарича и майка му, малкият Буда...

И още - той пише статии за вестници и списания - самиздат. Казва, че се е запознал с най-добрите музиканти на страната, прочита Маркс, Ленин, Кришнамурти и книги за бяла магия. От прочетеното и премисленото се раждат стихове. Анархични. Звездите на бразилския рок започнали да ги изпълняват. Например Раул Сейшас (Raul Seixas), когото Коелю нарича "бразилският Джон Морисън". Именно срещата му с него става повратна точка. Няколко години той е без дом, без пари. А сега за петдесетина текстове, които той съчинява за Сейшас, получава почти 40 хиляди долара. Така че парите стигнали за повече от една къща. И се появяват цели пет!

Той се превръща в богаташ, става известен. На неговите стихове за свободата обаче, буржоата, които властват по това време, реагират като бикове на червено. Но до известно време те не го пипат...

1947 година. Коелю върви по центъра на Рио. Той и не забелязва как се озовава около една голяма банка. Неочаквано го заобикалят полицаи и искат да им покаже документите си. Документи той не носел. Откарват го в участъка. По-късно се изяснява, че той просто е станал неволен свидетел на грабеж. На следващия ден го пускат. И всичко би могло да бъде забравено, ако този пръв арест не се превръща в знак. Между другото, именно след низ от събития Пауло сериозно се замисля над това какво е съдбата и какви са нейните знамения. Това ще бъде началото на пътя към католическата вяра. Но всичко това е после.

А тогава, месец след първото арестуване, на един от концертите той излиза на сцената и произнася пламенна реч, естествено против режима. Не успява да слезе от сцената и го подбират полицаи. Задържат го в участъка за няколко дни. Всичко би приключило още тогава, ако... Той вече почти бил стигнал до дома си, останало му да измине още само едина пряка, когато някой се приближил отзад и го съборил. Отвличат го едри, мускулести момчета, яростни поддръжници на режима. Държат го няколко денонощия в подземие. Били го, измъчвали го.
"Това беше най-отвратителният момент в моя живот — си спомня Коелю. — Видях ненавистта. Те искаха да ме изплашат. Постигнаха го. Във всеки случай, повече стихове не писах..."
След това отново го арестуват. Казва, че вече и не помни... Може би защото след всички тези несполуки жена му устройва скандал: "По-добре да си беше останал в психиатрията!..." И го напуска.

Като че ли точно от този момент в неговия тридесетгодишен живот започва нова спирала - той се разделя с хипитата, със Сейшас. Започва работа на солидна длъжност — художествен директор на студио CBS в Бразилия. И се успокоява. Дори прекалено се успокоява.

Уроци по бяла магия

На 12 август 1979 година той ляга да спи с усещането - ето още съвсем малко и ще стане големият Буда... В същата тази нощ той окончателно се примирява, че явно няма да стане писател. Ще се наложи да се приспособи към този си живот.

А на сутринта се звъни. След минута става ясно - уволняват го. Без всякакви обяснения. "Всеки път, когато ми се струва, че съм стигнал върха, нещо се случваше - и аз политах надолу" - смее се сега той.

Тогава обаче не му е до смях. В следващите две години той чука на най-различни врати, но така и не може да си намери работа никъде.

И тогава стяга раницата си с най-необходимите вещи и бяга. Бяга в Европа.

Но преди да направи това, с него се случва една странна история. Той бил в стаята си, когато чул глас. Вдигнал глава и видял пред себе си човек, който в същия момент изчезнал. Това било нещо като халюцинация. Само че лицето на този човек не излизало от главата му. А след два месеца това натрапчиво видение се материализирало. В един от баровете на Амстердам той срещнал точно същия човек...

Жан, както той сам се назовал, се оказал член на един от най-старите католически ордени. В основата на неговото учение били древните знания, благодарение на които човек може да се научи да разшифрова божествените знамения. С други думи, Коельо открива своя учител. Бившият анархист се връща към вярата.

През 1986 година Коельо извървява старинния път на поклонниците до град Сантяго-де-Компостела, където се пазят мощите на Сантяго, покровителя на Испания. Той описва преживяното в своята първа книга "Поклонничество", която излиза година след това.

"Преди да седна да пиша - обяснява той, - аз дълго се съмнявах дали да пиша или да не пиша? Типичен страх. Особено когато знаеш, че се каниш да промениш кардинално живота си. Но тогава се успокоих. Реших, че ако има добро знамение... "
След една година излиза "Алхимикът". Книга - символ. Именно след нея и започнали да наричат Коельо цар Мидас. Всичко, което той пише след нея, носело злато...

"Значи тогава дойде и най-големият успех? - бързам да уточня аз. Напразно. Виждам недоволството му. Той вече не бърза за никъде. За него това звучи прекалено банално. Той повтаря: "Най-големият успех?..." И тогава се усмихва само с очи: "Да, че съм жив досега..."

Птиците знаят къде е домът им. А аз?

Сега той пише по една книга на всеки две години. Казва, че трябва задължително книгата да съзрее. А след това, трябва да изчака знаменията... И ако изведнъж всичко съвпада, в която и точка на земното кълбо да се намира, Коелю полита към Бразилия, в своя Рио. Той е убеден, че бразилците имат необяснимата способност да не отделят реалността от измислицата. Ето откъде идва неговата магия...

В Рио той има голяма къща. В пристройката до нея има две ателиета. В едното той пише. Другото е за жена му, Кристина. Тя е художничка. Те са заедно вече повече от двадесет години.

Обикновено, във всеки случай през последните четиринадесет години е така, той пише книгата за две седмици. След това три-четири месеца я редактира, съкращава и дописва. Сяда и от сутринта до късно през нощта пише, пише. Една от стените в ателието му е монолитно стъкло с размери от пода до тавана. С изглед към плажа Копакабана. Точно в единадесет сутринта сеньор Коелю прави малка почивка и отива на плажа. По това време там пристига неговият стар познайник Севро. Вече много години той продава напитки на плажа. Коельо купува от него пиала с кокосово мляко. И докато пие, те си бъбрят за това, за онова. "Как върви работата, сеньор?" - пита обикновено Севро. "Не е зле, не е зле — отговаря Коельо. — Ето! Днес се случиха няколко добри знамения. Така че денят е успешен". — "Благодаря, сеньор — благодари Севро. — Да ви даде Бог всичко..." — "И на тебе... сбогува се Коельо, и както винаги, в движение, отбелязва: - "Неведоми са пътищата ти , Господи..."

Майя Чаплигина
списание "Огонек"- брой 36/септември, 2002