И по какъв стандарт можем да разпознаем злото и доброто и кой има право да съди за добрината и злината у другия човек ? Ако можем да съдим за нещо, това е само личното ни добро и зло. Никой, освен Бог, няма власт да съди другия.Чувството за справедливост е дадено на човека, за да може да съди своите собствени постъпки.Само с такава цел ни е било дадено това чувство.Ако се вгледаме в живота, ще открием, че той не е нищо друго,освен борба-индивидуална и колективна. И ако в живота има нещо друго освен борба, това е единствено способността да даряваш и получаваш добрина и любов, и да извършваш безкористни постъпки.Колкото и да е опитен човек в различни области на живота, опитът му достига до определена точка и той не може да върви по нататък.Какво му трябва? Трябва му познаване на живота, познаване за закона,който движи света. Само това познание може да намали непрекъснатата борба на човека, като го научи по-малко да се съпротивлява, което ще го направи по-търпим към естествените прояви на другите. Щом човек осъзнае,че не трябва да изисква от другите невъзможното,той ще стане по-търпелив. Трудността е в това, е всеки от нас иска от другия повече разбиране,разум,добрина и любов, отколкото самият той би могъл да даде. Човек иска от другия повече справедливост и чистота, отколкото самия той е готов да даде. И стандартите му могат да бъдат толкова високи, че другият човек да е готов да се откаже, защото не е в състояние да ги достигне и се чувства разочарован. Обикновено става така: човек,сблъскал се с несправедливост, запазва мълчание, но се съпротивлява вътрешно и житейската борба продължава. Наивно е човек да очаква, че сливовото дърво ще роди рози или върху розовия храст ще цъфне жасмин. Хората са като растенията – не са еднави. Можем да обичаме розите, но не всяко растение може да създаде рози. Ако са ни необходими рози, трябва да ги търсим само върху розовото растение, върху което цъфтят. Ако онова, което сме намерили, не се окаже розов храст, не бива да се разочароваме. Само така ще се спасим от собствената си самоизмама.

Има три начина да изживееш живота си и всеки може да бъде сравнен с предмет,плуващ в море,чиито вълни падат и се издигат. Единият ще се бори,докато може, но движението на вълните в морето продължава и продължава и, в края на краищата той ще потъне.Същото е и с човека. Той се бори, опиянен от борбата и продължава дотогава, докато не секне енергията му. В тази борба той може да изглежда силен, може да побеждава другите, може да добие повече неща от другите, но какъв ще бъде резултатът? Накрая просто ще потъне. Но има хора, които умеят да се движат плавно във водата, те откриват ритъма на движение на ръцете и краката, и плуват, използвайки издигането и плискането на вълните. Тези хора не се борят. Те могат да доплуват до пристана, ако е близо. Ако техният идеал не е много отдалечен, те ще го осъществят. Третият тип хора са хората, които вървят по вълните. Правил го е Христос, вървял е по водата. Животът е подобен на непрекъснатото движение на вълните в океана. Онзи, който позволява те да го тревожат, с всеки нов ден ще бъде все по-нервен и неспокоен; онзи,който приема нещата, винаги ще бъде спокоен и безметежен. А онзи, който вижда всичко и все пак се издига над него, ще може да върви по вълните. Никой не е в състояние за един миг да достигне висша мъдрост и висше разбиране за живота.Цял един век може да се окаже твърде кратък за това. И все пак, нужна ни е надежда, защото оня, който се надява,открива възможност да се изкачва на върха, докато загубилият надежда няма крака, за да се изкачи на планината на мъдростта, на върха, който е негова желана цел.

Лесно е да проявим смирение за онова,което не можем да променим, но ако имаме сила за борба, е много трудно да се примирим. Този, който се примирява с обикновените обстоятелства, може да сметне казаното за лесно, но той не знае, какво е истинско смирение.
Да се смириш означава да постъпиш смирено дори тогава, когато имап сила да се съпротивляваш.
Христос казва, че ако някой иска да извърви с нас определен път, ние сме длъжни да бъдем готови да пътуваме с него още по-нататък. На какво ни учи това ? На смирение. Може да ни се стори, че смирението е непрактично и този егоистичен свят винаги ще вземе връх. Това е истина, но загубата, а косърцето може да я понесе, е нищожна в сравнение с ползата. Ако човек не получи удовлетворение от онова, което е направил, по-добре е да не се опитва да се смирява.
Ако човек е способен на смирение или отказване – това е прекрасно, но не е длъжен да насилва своята природа………Щом веднъж си дал нещо на човек, н ебива да съжаляваш за стореното.Ако дадеш нещо, нека да е от все сърце.
Истински смиреният човек не изпитва неприязън, а това не е толкова просто. Колко хора в този свят се опитват да следват чудесните духовни практики! А едно просто нещо като смирението все пак е по-рядко; тази добродетел е не само прекрасна, тя е истинско чудо. Смирението се съдържа в множество дреболии. Ние не винаги го забелязваме, но то се проявява чрез тях. Обкръжаващите могат да ни попитат за нещо, което не ни харесва. Или да ни кажат нещо, което не желаем да приемем мълчаливо, а искаме да отговорим. И всичко това в ежедневния ни живот ни приинява малки убождания. Ако не бяхме се примирявали през всикото време, щяхме да увстваме раздразнение. Ето защо да бъдеш смирен не е слабост, а сила. Ако отидем по-нататък ще открием, че можем да се смирим пред студа и горещината, пред подобаващи и неподходящи места и цялото това смирение има смисъл и ни носи полза. Можем да възпитаваме в себе си способността за смирение; като не се примиряваме с изпратената ни от съдбата участ, изпускаме възможността да се научим на смирение.

Всичко трябва да се разбира правилно. Смирението, което глупаво се проповядва, не е полезно. Твърде често най-деликатните принципи могат да доведат до най-погрешни последици. Но въпреки всичко, смирението е доказвало, че то е пътят на светците, защото възпитава у човека търпение. А какво е търпението? То е скъпоценност.Няма нищо по-ценно, по-благословено от търпението.

В Библията пише:,,В началото бе Словото, и Словото беше в Бога и Бог беше Словото.”Пише също, че Словото е Светлина и когато е слязла тази Светлина, се е появило цялото творение. Това не са просто религиозни стихове. За мистика, за виждащия, в тях е скрито най-дълбокото откровение.
Първата фраза ни казва, че ако съществува нещо,което можем да изразим, можем да го направим единствено чрез слово.Втората фраза обяснява друг аспект на тази тайна – за да позволим на душата,обгърната от тъмнината на този илюзорен свят, да излезе на светлина, най-напред е необходимо слово. Това означава, че изначалният Дух е бил скрит в тайната на Словото и че в тайната на СЛовото може да се открие проявлението на тайната на Духа.

Душата изрзява своите способности чрез определени центрове в тялото на човека и както съществуват части от сушата,които никога не стават плодородни почви, защото до тях не достига водата, така става и с тези центрове,когато диханието не достига до тях. Те са интуитивни, пълни с покой и равновесие, те са центрове на озарение, дори и никога да не бъдат пробудени, тъй като човек диша само с тези части на своето тяло, с които извършва действия.Ако сравните неговото съществуване с онази пълнота, която може да се получи чрез духовно развитие, той е жив само на половина.
Можем да сравним това със ситуация,при която човек живее в голям град без да знае, че там има множество прекрасни неща, които никога не е виждал. Съществуват много хора, които пътешестват по далечни страни, а не познават своята собствена. Така и човек се интересува от всичко, което носи красота и радост все пак не знае, че източникът на всичко е в самия него.

Както казва Библията:,, В Бога живеем,движим се и пребиваваме.” Когато човек е отделен от Бога в своите мисли,неговата вяра е безполезна за него, неговото преклонение не му носи никаква полза, тъй като всички форми на поклонение и вяра трябва да доближават човека към Бога, а това, което е отделящо човека от Бога, няма стойност.
Какво прави словото свещено и значимо? Нима не всяко слово е свещено? Но за кого е свещено?За чистите и възвишените души, за които всяка дума диша с името на Бог, но не и за обикновения човек.Има души, намиращи се на такава степен на еволюцията, когато всяка дума е свещено Име.

Това , което е реално е доказателство само по себе си, това, което е много ценно и важно, не се нуждае да бъде преувеличавано в душите на хората.
Най-голямата тайна на мистицизма е да знаеш всичко,да владееш всичко, да достигнеш до всичко и да бъдеш тих. Колкото повече постига ученикът, толкова по-смирен става, но когато някой по някакъв начин прави своето постижение средство за доказване на своето превъзходство над другите, това показва, че в действителност той не е достигнал далече.Може да носи искра в себе си, но факелът не е запален. Сред индусите има поговорка, че дървото даващо много плодове, се навежда ниско.